Боян Крачолов: Животът е подготовка за най-доброто падане

0
0

РАЗГОВОР С БОЯН КРАЧОЛОВ ЗА КОЛАЖИТЕ, ЛЕТЕНЕТО И ВЯРАТА ВЪПРЕКИ

Той НЕ е режисьор, НЕ е писател, НЕ е драматург, НЕ е актьор. Той е търсещ, неспокоен и неистов млад творец, който в работата си предизвиква големите теми на своето съвремие.

Боян Крачолов завършва режисура за драматичен театър в НАТФИЗ в класа на проф. Иван Добчев, а след това придобива магистърска степен по философия в Софийския университет. За представлението си „Това НЕ е Хамлет“ заедно с двамата актьори Димитър Крумов и Иван Николов получават награда „Аскеер“ в категория „Изгряваща звезда“. „Това НЕ е Хамлет“ е част от програмата на ТР „Сфумато“. Най-новият театрален проект на Боян Крачолов се нарича „Спомен за летене“ и е реализиран на сцената на Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“, гр. Пловдив. „Църква от сънища“ е първата му самостоятелна книга с разкази.

1200702056_orig
Снимка: Виктор Кожухаров

 

 ЗА КОЛАЖИТЕ

Този принцип на работа – колажирането – го усещам като свой, той е нещо, което винаги съм искал да правя. По някакъв начин е сходен със самия мен. Бредбъри разглежда човека като склад за знания, склад, в който има разпилени текстове, идеи, фрагменти, вестници… Това е мой личен опит – нещата, които съм изчел, да ги вкарам в ред, да ги вкарам в хармония… Имаш нуждата през някакъв акт да се домогнеш до мир в съзнанието си, да знаеш, че… аз самият страдам от някаква циклофрения. Хиляди текстове, идеи и думи… затова и пиша. И се опитваш като нормален човек да прекараш една линия, не петнадесет хиляди. Опитваш се да преминеш през цялото и да изградиш едно случване, разказ или представление, но да е едно, което хем е попило от тези идеи, хем не се е разтворило в тях.

Да правиш колажен текст е творчество на няколко нива. Леон Даниел казва, че в началото режисьорът винаги посяга именно към такъв текст. Колажирането означава върху познати неща да проявиш творчество, като ги сглобиш в нов вид. Това е потребност не само на сценично ниво, но и като цяло. Едно тотално претворяване на света… Не мога да си намеря съвременния драматург. Проблемите, с които се занимават съвременните драматурзи, без да слагам всички под общ знаменател, са или твърде малки и не препращат към по-големи теми, или са измислени проблеми, нямат реален отзвук в света. А, за да си сблъскам рогата с класиците, може би трябва да изям още хляб. От друга страна, може би този момент вече е дошъл.

Защо пиесите на Шекспир трансцендират? Надскачат времето си. Това важи и за филмите на Чарли Чаплин. Чаплин е гениален. Занимавайки се с нещо дребно, с някакво детайлче, той сякаш през него ти показва един съвсем различен свят… кара те да мислиш за съвсем различен свят. През простите неща изскача много по-голямата невъзможност на човека да се справи с битието. Ето това е тема, която надскача времето – невъзможността на човека да се справи с това битие, което е по-голямо от него, и въпреки това се бори и се опитва да се справи. Иска и се бори, и се мъчи. Целият опит на човека да се справи с битието изглежда идиотски. Винаги комедията е свръх трагедия. Ето това търся и в колажите.

Например в „Това НЕ е Хамлет“. Персонажите не могат да изиграят всичко. Няма как да изиграят всичко. Обаче те казват: ще пробваме. И пробват. До там, до където… Разбира се, много е важно къде се тегли чертата на този опит с колажите. Ницше казва, че трябва да оставяш човека гладен. Най-важното у големите творци е не, че засищат глада на публиката с това, което правят, а че провокират този глад, подстрекават го.

14444679_1813699318849272_2618744038379771350_o
„Това НЕ е Хамлет“, снимка: Виктор Кожухаров

 

 ЗА ПИСАНЕТО

Пиша, като ми се пише. Буквално. Пиша за каквото ми се пише. Пиша предимно вечерно време, някъде към два часа… Тогава ми е добре. Може би, ако живеех в онези страни, в които има шест месеца нощ и шест месеца ден, аз шест месеца нямаше да напиша нищо. Обаче пък другите шест месеца щях да се счупя от писане! Дневно време не мога да пиша. Тогава ме мързи… Всичко ме мързи да правя. Докато слънцето не тръгне да залязва, не мога да се намамя да направя каквото и да е. Всъщност, мога, но с много големи усилия. И като тръгне да се здрачава, тогава очите започват да се отварят все повече и повече и нещо тръгва да се работи, да се случва. И мога да откарам до пет или шест сутринта. Правил съм го не веднъж. Останалото време мога да го проспя преспокойно, което е проблем, защото това е работното време на други хората, с които работя. Но това са си вече мои лични драми.

ЗА НАГРАДАТА „АСКЕЕР“ И КНИГАТА“ ЦЪРКВА ОТ СЪНИЩА“

Не мисля, че нещо се е променило у нас след получаването на наградата за „Това НЕ е Хамлет“. За мен това е „just another day“. Не че с екипа не се радваме, че сме оценени. Напротив, много се радваме! Но, в крайна сметка, трябва да се продължава, да се работи… Същото важи и за „Църква от сънища“. Продължавам да пиша. Тези събития не са толкова камък, който хвърляш в езеро и той прави кръгчета. Те са по-скоро част от кръгчетата от някакъв камък, който си или сте хвърлили много преди това. Да, не мога да отрека, че бяха знаменателни събития, но следващи събития биха произтекли само от нас. Не знам дали са някакъв френски ключ, който отключва всичко от тук насетне. По-скоро са етап, но не са достатъчни. Нещата си зависят от човека.

tsarkva-ot-sanishta-9786197392005
„Църква от сънища“, изд. Ерго

 

ЗА ПРЕСКАЧАНЕТО И НАДСКАЧАНЕТО

Театърът не е психотерапия, не е уютно споделяне. Това според мен е един съвременен криворазбран идеал. Единствено е интересно да видиш човек, който се опитва да преодолее някакви граници, който действа. Действие, различно от това, да споделя и така да си решава проблема. Това не е интересно. Много по-интересно е как въпреки този проблем, човек се опитва да достигне до нещо. С проблем не се справяш, когато тръгнеш да се справяш с него. Ако тръгнеш да се учиш да ходиш, например, ти трябва да тръгнеш с идеята да тичаш. И като тръгнеш с идеята да тичаш, ходенето се случва попътно на това другото, по-голямото. А психотерапията свежда човека и го смалява до въпросния проблем. Кара те да мислиш на отделни стъпки. Трябва да се сложи нещо по-голямо, някакъв по-голям проект. И, втурвайки се към него, или да решиш нещо, или пък да стане още по-голямо и да ти счупи главата.

Театърът е възможност да направиш неща, които не си подозирал, че можеш да направиш. Ето, например Янис Антетокумпо, който онзи ден заби през човек! Това не се е случвало от Картър насам, от 90-те, когато на Олимпиадата Картър прескочи центъра на Франция. Ето такова нещо е театърът. Нормален мач, но имаш тази възможност да прескочиш човек и да забиеш. Да прескочиш някого или нещо и да не си подозирал, че можеш… Да направиш нещо неподозирано.

ЗА ЛЕТЕНЕТО И СПОМЕНА ЗА ЛЕТЕНЕТО

Много хора казват, че имат сънища, в които летят. Никога не съм имал. А това бил най-популярният сън… Но пък много често имам сънища с падане. А животът е подготовка за най-доброто падане. Именно затова кръстихме представлението „Спомен за летене“. Ницше много говори за това, че споменът за летене е спомен за свобода. При всички ни като че ли тази свобода идва в детството. Чистота на погледа… най-чисто е там, най-искрено, най-мощно. Но не през разбирането за някакъв инфантилизъм, да се правим на деца. А през този поглед… В „Спомен за летене“ ние тръгнахме от спомените, от това, че като поколение много висим. Като че ли в тичането си българинът се е спънал за момент. И този период, в който се намираме в момента, е залитането след спъването. Ние сме в едно постоянно залитане. Другите докато бягат, ние залитаме след тях и размахваме крайници, и се опитваме да се доберем. Като че ли сме изпуснали момента да си сложим сами големите летви. Няма „тук и сега“, има „там някога си имал нещо“.

С това „висене“ се опитвахме да се борим. Първо, през спомена за чистотата на погледа, след това през миналото като идея за бъдещето. Да се върнем към извора, за да можем от там да отскочим, да ни хрумне нещо. Това беше параболата, която се опитахме да изградим. Кризата на духа. Ако има някаква причина да тънем като хора, тя е, че сме станали толкова късогледи, че не гледаме нагоре, не гледаме към звездите. Преди много повече са гледали натам и са се ориентирали по тях. Днес се ориентираме по някакви улични лампи. Това не е потентно. Днес много сме се отдалечили от корени, от всичко. И висим някъде и чакаме Годо. Ако дойде…

27356054_2061630510520894_8091402901677552935_o
„Спомен за летене“, снимка: Георги Вачев

 

ЗА ВЯРАТА

Въпроса за вярата не знам дали бих могъл да го формулирам словесно… По-скоро интуитивно. Това, в което вярвам, не е в религиозен план. Вярата също е в криза. Вярата по Бердяев изисква усилие. И е много трудно. Като е много трудно и продължиш да вярваш, тогава е истинска вяра. Не знам до колко е била тествана от самия мен, за да мога да кажа в какво вярвам. Не знам дали съм преживял чак такива катаклизми. Не, че не съм имал, обаче… На Яков му умират добитъка, децата, жената, той самият е в някаква проказа, но въпреки всичко продължава. Ето този човек вярва. Аз не мога да се сравня с него, неудобно ми е. Нямаме идея в какво да се вярва в момента. Вярата винаги се превежда с религиозен привкус. Ако седнеш да разглеждаш религията, винаги ще има хора, които не са съгласни с едно или с друго нещо. Спорът между религиите е въпрос на буквоядство. Четиримата евангелисти не могат да се обединят около една версия за Христос, камо ли хората след тях.

Темата за вярата е много сакрална. Знам само, че има нужда от вяра. Трябва да се държи на нещо, трябва да се настоява на нещо. Вярата е катализатор. Докато ти вярваш в нещо, ти можеш да настояваш за нещо. Има слабохарактерност днес, някаква немощ… На ума немощ, на душата немощ, на духа. Той е слабичък, болнав е. Ако има някакво лекарство, може би е точно това. Аз в какво ли не съм вярвал… Букет от неща, които обаче се чистят, чистят, чистят, докато остава едно, дето те води. В момента са много нашумели тези мотивационни речи от сорта на „Вярвай в себе си“, но тази мисъл не е същинска, не е потентна, ако не доведе до действие. Оставя те на ниво да си го представяш, да си го мислиш, да си въобразяваш и, виждаш ли, ще слезе св. Петър, ще те потупа по гърба и ще каже „Е, точно това трябваше!“. Не става така. Трябва да те подтикне към някакво действие… дали такова, което ще има отзвук върху света или отзвук върху себе си. Трябва да възбуди глад в теб, да възбуди любопитство, не да стоим и да си го представяме и да очакваме, че то ще се случи. Това пак е симптом на кризата на слабостта. Кой казваше, че прекалената толерантност на един народ е сигурен симптом на края му?

ЗА ВЪПРОСИТЕ

Досега винаги въпросите ми са били „Докога? Колко още? Колко още ще трябва да търпим?“ Може би това е някакъв етап… Като „по-млад“ се интересувах от анархизъм… Може би въпросът е не толкова „Какво питам?“, а „Кого питам?“. В смисъл… Аз знам кого питам, но Той не е от тук,  от човешкия род. Затова например Ставрогин от „Бесове“ на Достоевски ми е много интересен. Той е велик с това, че се опитва не да изцеди, да източи Бога, а да го накара да се прояви, да го накара да се покаже… И става най-отвратителният грешник, само и само за да може Оня горе да каже нещо, да размаха пръст или да направи нещо… Но Той не се вижда, не се показва. Ставрогин не че не вярва. С тия бесове, с отвратителните неща, които прави, той предизвиква този Бог да се разкрие… Но няма да стане това нещо. И той, естествено, стига до самоубийство.

ЗА БИТКИТЕ НА ТЪМНО

На човек му е даден някакъв срок, но той не знае какъв е. Човек работи с време назаем. Може би трябва да се опитваш да го сръчкаш, да го смушкаш Този… Като смушкаш Бога, да направиш, може би, нещо голямо. Но е предизвикване. Предизвиквайки Бога, ти пак надскачаш човешкото. Какъвто ти е „врагът“, такъв ставаш и ти. Ако се бориш с по-малки от теб, и ти се смаляваш. Ако се бориш с нещо по-голямо от теб, ставаш и ти по-голям. Кой се бореше с Ангела на моста? Яков! Този човек цяла нощ се бори на тъмно с Ангела. Ето такова нещо е и театърът. Ти се бориш с нещо на тъмно и като светне денят разбираш, че си се борил с такава сила. Като светне, като мине някакво време и ти си кажеш „Аз какво съм правил?“. Докато се бориш с него, ти не знаеш какво е. И ти не мислиш, че това е Ангелът и не мислиш, че това е толкова по-голямо от теб. И се напъваш! И след това, като мине малко време, и вземе, че светне някакво слънце, и се оглеждаш и виждаш, че Той е бил там през цялото време. Но ти не си го разбрал и не си го видял тогава. Минава време, обръщаш се назад и стои там Онова нещо и те гледа. Може би, ако го беше разбрал, изобщо нямаше да се занимаваш да го правиш.

Това е театърът: като не знаеш. Не всяко представление идва Ангелът да се бориш с него. Или всеки разказ. Но има някои, дето идва. Или едно крилце поне пуска…