Помня първата си среща с Талев. Бях в тийн възраст, видяла се за пръв път на море с приятели вместо с родители и в бързината грабнала някое книжле за плажно четиво. Книжлето всъщност се оказа тухла четворка със заглавие „Гласовете ви чувам”. Какво да се прави, домашната библиотека не разполагаше с нещо по-непретенциозно.
Очевидният факт, че това не е най-подходящото заглавие за комбинация с чайки и ревливи деца, беше притъпен от бушуващия в мен възторг. Невъзможното наглед съчетание от плаж и възрожденски патос пусна дълбоки корени в юношеското ми съзнание. Дотам, че, покривайки се с кисело мляко в бунгалото, си мислех как ще се прибера в любимата София и ще открия останалите книги от прочутата тетралогия.
Това кратко въведение може да послужи само като илюстрация за почти иконичния статус на романите на Димитър Талев. По тази причина и пренасянето им на сцена е амбициозно начинание. Напук на вечното оплакване и отрицание на всичко родно, май същевременно си падаме и безнадеждни патриоти след като сме толкова привързани към творби, говорещи за едно друго по-славно време.
Колкото до другото време – то изглежда странно познато. Градското управление следва същия модел – някакви хора стоят в една сграда и правят едни неща, които остават скрити от обществото в по-голямата му част. Рушветите, тарикатщината на дребно и чуждопоклонничеството още са главните герои в политическия живот, дори и днес.
Сблъсъкът на поколенията, приятелството и съревнованието, търсенето на собствения път – това са теми, които ни вълнуват откакто свят светува.
Драматизацията на Асен Шопов в Театър „Българска армия“ се отнася с хирургическа точност към думата на романа. Подвиг е да побереш творба с такъв обем в представление от 2 часа без да я осакатиш. Сюжетът е разгърнат в цялостта си, а героите се разкриват и израстват поетапно пред погледа на притихналата публика. Всяка изречена дума е на мястото си и се явява щрих към цялата картина.
Представлението е класическо в най-чистия смисъл на думата. Не са правени никакви опити за осъвременяване.
Струва ми се, че напоследък театърът се предъвква, така че да бъде лесно смилаем за широката публика. Влизаш в салона, разтоварваш се емоционално и излизаш. Забравяш. Случаят обаче не е такъв. Универсалните теми в съчетание с отдадена актьорска игра са способни веднага да приковат вниманието и да ви оставят замислени дълго след това. Без излишен патос и голословен патриотизъм.
Факт е, че „Железният светилник” безусловно пълни салоните в цялата страна. Почти винаги сред публиката има и поне един клас ученици, доведени под строй от класната. Последният път, когато гледах представлението, имах незавидния късмет да се случа точно пред този дежурен клас. Децата са най-искрения съдник. Всяко действие на сцената беше веднага обсъдено, анализирано и сравнено с нещо познато им. И въпреки многото възклицания („Братлеее!”) и шум, неподправеното им въодушевление ме караше да се усмихвам през цялото време.
Постановъчен екип:
Режисура: Асен Шопов
Сценография и музикално оформление: Асен Шопов
Участват: Димо Алексиев, Нели Монеджикова, Антоанета Добрева – Нети, Гергана Данданова, Йоана Буковска, Явор Бахаров, Тигран Торосян, Стефка Янорова, Елена Райнова, Никола Гълъбов, Васил Михайлов, Георги Кадурин, Мирослав Косев, Мирослав Пашов, Милен Миланов, Георги Къркеланов, Стойко Пеев
