Пиянство (ср.)
1. Често или постоянно и неумерено пиене, напиване, алкохолизъм
2. (прен.) Опиянение
Пияните хора са задължително тъжни. Или поне за такива сме свикнали да ги мислим. Жалки и безпомощни. Втора ръка човеци. Грозна, но често срещана гледка. Някакви объркани хора, избрали за живот лесния път – път, който им помага да забравят за реалността, път, който ги кара да се изключат от ,,тук и сега‘‘ – да потънат някъде надълбоко в себе си (или надълбоко в уличната локва, от която вече час не могат да станат) и да не се върнат. Или ако се върнат, да не са същите.
И все пак. Пияните не са другите – ние сме. Хората не пият, за да избягат, пият, за да се намерят. Пият от тъга, че не могат да бъдат себе си. Пият от това, че са неразбрани, от това, че нямат почва под краката си, от това, че са чужди едни на други. Чужди на най-близките си. Пият от безсмислието, което ги заобикаля. От фалша и лъжите. От срах да не бъдат самите себе си. Да не бъдем самите себе си.
,,Бог говори чрез пияните“ – това са думите, които чуваме от сцената на Малък градски театър ,,Зад канала“ по време на представлението ,,Пияните‘‘, докато пред очите ни се разиграват най-различни ситуации. Ситуации, в които сме попадали безброй пъти. Даже без да сме били пияни. Ситуации, в които ще се припознаем от първата (до последната понякога) дума. Семейства, търсещи смисъла на дългогодишния си съвместен живот. Младоженци, които търсят смисъла в това да се посветят на дългогодишния семеен живот. Объркани хора. Самотници. Нещастни, но търсещи щастието. Уморени, наранени, паднали. И духом, и телом. Хора с грехове от най-малката лъжа на спестяване на нещо безобидно вкъщи, до най-големия грях – да провалиш чужд живот, за да запълниш празнините в своя. Хора, на които им е писнало да живеят в илюзии. Хора, които отдавна са загубили задръжките си, хора, които решават да напсуват живота в очите, гледайки себе си в огледалото.
Такива са и героите в пиесата на Явор Гърдев – пиеса, която ни запознава с историите на 14 души, пияни до безпаметност. Ставаме свидетели на запознанството на четиринадесет съдби, които се вплитат една в друга и не искат да се пуснат. Героите на Иван Вирипаев, чийто текст Гърдев съживява на сцената, свалят всичките си маски, оголвайки се до най-големите си страхове. До причината да са се напили толкова грозно. Всички имат нуждата да викат и да бъдат чути. Зрителят участва в осем знакови срещи, които променят посоката, в която всеки един от героите е поел. Осем сблъсквания на улицата, в бара или на излизане от кино салона. Осем разминавания. Всеки един от героите има своя лична драма, която – на пръв поглед, няма нищо общо с тази на другия. На втори – оказва се, е същата. Драма, към която не можем да останем безразлични, защото е и наша.
Пияните в едноименната пиеса казват истини, от които на сутринта вероятно ще ги е срам. Плачат на рамото на непознати. Влюбват се в хора, които са срещнали преди минути и едва ли някога отново ще видят. Пияните в ,,Зад канала“ се молят да не изтрезняват. Или искат да се напият отново, когато изтрезнеят. Пиянството е състояние, което ни отвлича от реалността с единствената цел да ни накара да я погледнем отвисоко. Да се спрем и да вникнем в проблемите ѝ, които трезвеността не ни позволява да видим. Пиянството ни дава възможност да говорим и задаваме въпроси. Изслушва ни, без да ни прекъсва. Понякога, ако сме късметлии, може дори да ни подскаже отговорите. Реалността отвъд него е друга – нито ни пита какво ни е, нито е склонна да чуе, ако сами понечим да ѝ разкажем. Не се интересува от проблемите ни. Тя има собствени, най-големия от които – съществуването ни и как да се справи с него.
Изключително динамично се случва всичко на сцената. Играта в единия момент те разсмива, в следващия вече те е опряла до стената и не ти дава да дишаш. Актьорският подбор на Гърдев е безупречен. Всеки един от актьорите се въплъщава в образа си така, сякаш до вчера е пил с героя си, говорил си е с него и го е питал какво го мъчи. Слушал го е.
Човек е изтъкан от страхове от външния свят. Най-големият му страх обаче е този вътре в него. Страхът да бъдем себе си – страхът да не ни наранят, е това, което ни мъчи. Страх ни е да казваме това, което мислим, да обичаме когато и когото пожелаем, да признаем, че ни боли, но и да признаем, че сме наранявали. ,,Вместо да обичаме, говорим за това, че любовта не съществува“ – ни казват собствените ни лица, гледащи ни от сцената – трябва да дадем, щом вземаме. И после пак да дадем. А ние се страхуваме да не ни излъжат. И само взимаме. На кредит.
Настръхвам, докато седя в салона на театъра. Пиянството не са няколкото чаши водка или бутилката уиски, която довършваме в 6 часа сутринта след тежка безпаметна вечер. Пиянството е махмурлукът, който ни мъчи на събуждане. Главоболието от това, че сме живи. Гаденето от това, че имаме нов ден пред себе си, който още от вчера знаем как ще завърши.
,,Бог говори чрез пияните“. И казва истини. Животът е лъжа, но защото ние избираме да излъжем. Преди всичко лъжейки себе си. Животът е самота, защото ние сме решили да живеем самотно, да не обичаме докрай, да не бъдем нечии, да не се отдадем на чувствата си, когато ги има.
Да не съсипваме другите – ни крещи с дъх на вчерашно питие сцената, за да не бъдем съсипани ние накрая. Живеенето наполовина ни води към чашата. А тя прелива и ни дави в себе си.
,,За да излезем от клоаката, трябва първо да бръкнем в нея до лакти. Перлата на живота е там, на дъното.‘‘ А за да я вземем, трябва да се освободим от страховете си. Като си налеем малко от себе си.
Наздраве за ,,Пияните‘‘!
Наздраве за актьорите, които – до един, играят като зверове от първата глътка!
Наздраве за сценографията, дъхтяща на тежък коцентрат, който ти се припива от сядането в салона!
Наздраве за текста на Иван Вирипаев, вдъхновил Явор Гърдев да сътвори такъв чудовищен спектакъл!
И не на последно място – наздраве за публиката, която през цялото време е на сцената – в съдбите и думите на персонажите, вдъхнати им от Бог.
Наздраве за вълнението, емоциите, бездиханието и учестения пулс!
Истината се преглъща трудно. И удря в главата от първата чаша.
Наздраве за жаждата.
Oще едно голямо, моля!
Пиянство (ср.)
1. Търсене на начин да изкрещиш на света, че не можеш да продължаваш да живееш като вчера
2. Изкрещяване на света, че не можеш да продължаваш да живееш като вчера
3. Казване на истини, които дълго време си премълчавал
4. Близост, която ти липсва
Спектакълът ,,Пияните“ е с три номинации за наградите Икар 2018 – за режисура на Явор Гърдев, за сценография на Никола Тороманов и за авторска музика на Калин Николов.
Снимки: Симон Варсано
,,ПИЯНИТЕ“ от И. Вирипаев
Режисура: Явор Гърдев
Сценография: Никола Тороманов
Музика: Калин Николов
Костюми: Свила Величкова
Хореография: Виолета Витанова, Станислав Генадиев
Участват: Луиза Григорова – Макариев, Весела Бабинова, Иван Бърнев, Анастасия Лютова, Пенко Господинов, Владимир Пенев, Светлана Янчева, Герасим Георгиев – Геро, Василена Атанасова, Петър Калчев, Бойко Кръстанов, Христо Пъдев, Никола Мутафов, Христина Караиванова
