Здравей,
Пак съм аз – онази влюбена в театъра.
С
„Честит празник“
бих те поздравила. Но ще потънат като думи в празна зала.
„Но какво празнуваш изобщо? Празник ли е то?“
би попитал ти. И пак ти:
„Не е ли време да затворим, да се затворим, че и да залостим всичко в себе си и да дишаме притихнало. Не е ли време да се уморим – от всичките прищевки на природата, от всеки клон, циклон, поклон?
Не е ли време да бъдем тихи и да изчакаме, докато Това отмине. А дотогава – да изгасим прожектора и да затворим очи заедно с тъмнината, да дръпнем нишка и в сърцата си и да спуснем с нея тюлената дреха от рамото на Мелпомена. Не е ли по-добре изобщо да не й се мяркаме? Да се скрием и да ни забрави? И чак, когато светът за всичко е готов пак, да й се представим чисто нови – с лица открити, дишащи, засмени. И да се надяваме, че дотогава тя ни чака, че без нас ще оцелее. Пък нали е горда, има 100 лица. Все ще се оправи някак. Маските за нея са приятели… и сърца. А нейните деца са силни и много творчески стабилни. За всяка драма имат смешка и за всяка смешка – драма. Да, ще оцелеят – ще ги оставя тихо в сянка.“
Ти си изключително сериозен и много ти се иска да премигнеш и да бъдеш в онзи от преди година свят. Но колкото и абстрактно понятие да е тук на Земята Времето, не можеш да прескочиш ей така назад. Май не разбираш – нека да го опростя – ти си пешка в шаха и за да поемеш пак целия живот в ръце, достигаш края и превърташ всичко, вече си кралица с още едно сърце.
В знак на своето несъгласие е мой ред да попитам…
„Бил ли си някога в антракт? Дали си този зад кулисите, или пък този седнал в кресло червено – със сигурност си имал тази пауза, в която трябва да оставиш съзнанието малко да се рее, да отгърнеш страницата от съдбите, представени дотук и да почакаш други, нови.“
Бил си, да – и сега си тук – стоиш в говорилнята на плява или възвишения и чакаш да свърши – дали антрактът, а после него представлението – но всъщност вече си паднал под релсите, нижещи в теб всички маски, усмивки, сълзи – и тези на сцената и тези под нея… и измъкване няма. Ти си превзет и трябва само да плеснеш с ръце, та от същото място да поставиш премиера.
В театъра се попада веднъж и завинаги. Както и под влака. – Максим Аверин
