„Зарови ме в небето“ или да те боли с кеф

Много ми е трудно да разкажа за любовта от първо гледане, която изпитах към това представление, защото идва от много лично място. То това му е и хубавото.

Обичам нашия фолклор и история, ама не онези от учебниците, а онези, за които трябва да се ровиш, да издирваш текстове, източници, да вникваш в тях. В тях има много светлина и много въздействащи разкази, истории за най-дълбоките човешки преживявания, разгърнати в една смесица от битов и магически реализъм, които аз усещам толкова нашенски, че сигурно това е единственото, което усещам по този начин.

А на всичко отгоре „Зарови ме в небето“ дълбае специфично в един женски свят, който заслужава хем да бъде мистичен, хем да бъде най-сетне изложен, за да се знае че го има, хем може да бъде подложен на строга, но любвеобилна ирония. Защото има мъже за един ден – Великден и жени, с които всеки ден е като за последно.

Съчетавайки тържествения ритуал, който е на път да ни раздели с миналото,  с предаването на паметта, без която няма как да се продължи напред, представлението успява да те хване за най-лошия ти възел в гърдите и да ти напомни, че той не е само твой. Да си спомниш неща, за които не искаш да разкажеш, защото ще им вдъхнеш живот, от който те е страх, който нарочно и с много мъка си оставил да си отиде. Да познаеш историите на тези преди теб, защото някъде отдавна в себе си, вече си бил част от тях. И имаш нужда от тях, за да си спомниш кой си и да се засмееш на една страна, да се излекуваш.

През годините винаги с удоволствие съм се докосвала до работата на всички замесени в представлението и дори изпитах лека гордост, че има такъв спектакъл и че тези хора така хубаво и пълноценно развиват уменията и вкуса си. Ако не сте гледали други представления на Анастасия Събева и нейните съзаклятници, просто не знам защо се мъчите така – винаги е празник.