На сцената на Театър 199 денят трае колкото цяла вечност, а времето бива връщано назад всяка нощ със спомените, запечатани на една касета. Пред нас застава вината в чистата ѝ форма. Появява се там, където е най-малко заслужена. Всепоглъщаща, сляпа, тази вина, с която заспиваш вечер, будиш се сутрин и ѝ приготвяш обяда, за да гладувате заедно. Но дори не тя е тази, която те побутва да станеш от леглото . Не е тя тази, която те държи на крака и не ти позволява да не се свлечеш отчаян, изгубен и пропилян. Не тя, а липсата. Липсата е „това, което имаш вместо сина си. И я носиш в себе си. Като тухла. Което е хубаво.“.
Бека (великолепната Кристина Янева) е майка. Тя живее в прекрасна къща, с прекрасен съпруг и прекрасна по своему по-малка сестра, която я посещава от време на време, за да похапне крем-карамел, докато споделя на сестра си поредната си лудост. Къщата на Бека е пълна със снимки, детски дрешки, играчки, книжки… и спомени. Болезнени, но необходими. Понеже само тях има. Защото това, което липсва в тази чудесна къща, е малкото ѝ момченце. Синът на Бека загива при нещастен случай, блъснат от кола, отклонила се, за да не прегази любимото им куче. А шофьорът може би е карал с превишена скорост. Може би вместо с 30, той е карал с 31, 32 мили в час.
Неописуем спектакъл, който е толкова трагичен, но и толкова красив, че в момента, в който ти иде да заплачеш, започваш да се смееш искрено, благодарение на очарователния хумор, внесен с лекота. Драма, примесена с малко комедия, малко лудост и много талант. Театър 199 събира сърцата ни в тази необикновено постановка, която ни разказва за едни обикновени хора. Вие не ги познавате, но сякаш в момента, в който стъпват на сцената, придобивате усещането, че са били пред вас цял живот. Със семейните си шеги, истории и драми те ни завладяват, разсмиват ни и оставят безмълвни.
Скръбта ни прави непредсказуеми. А гневът… той е „гранясалото фъстъчено масло“, което те разяжда и ти си иска просто да застане пред теб и да го фраснеш. Дали защото искаш да го заболи, или просто защото искаш да забравиш. Но забравяне няма. Има го само живота – този, който е останал, този, който е сега и трябва да продължиш да живееш. Това е приказка за него – такъв, какъвто е. И за смъртта.
Когато аз чуя „ заешка дупка“ си представям тясно, мрачно и тягостно пространство с аромат на безнадеждност, пръст и отчаяние. Място като у дома, в който си затворен като мишка в капан, ден след ден, принуден да останеш, защото са те хванали за опашката, но и сам не искаш да си тръгнеш. Миризмата на сиренето те дърпа към себе си и усещаш как едва едва преглъщаш слюнка от надежда.
Това си и помислих. Красивата им къща – не е ли това тяхната заешка дупка, затворени в спомени за нещо, което никога няма да се върне и никога няма да си тръгне? Що за мъчение е това да продължаваш ден след ден, седмица след седмица да обикаляш празната къща с пустия диван и полупразната, подканваща бутилка вино? Но сгреших. Забравих малката подробност, че заешките дупки все водят до някъде. А те, там у дома, бяха никъде, между спомена и настоящето, между загубата и началото. И тогава се появи тя – малката глътка спасение – тяхната красива, просторна и светла заешка дупка, изпълнена с прошка. Изпълнена с мир. Тя дойде, за да ги вземе и да им разкрие едно по-специално място. Някъде, където са те, но са други. И може би са щастливи. И може би им е по-добре така. И може би… може би могат да започнат отначало.
Постановка: Ивайло Христов
Автор: Дейвид Линдзи-Абер
Сценограф: Марина Янева
Участват: Кристина Янева, Елена Телбис, Валери Йорданов, Меглена Караламбова, Асен Мутафчиев
Comments are closed.