„Откъде се намери, откъде се намери,
долетяло до мен като в сън,
това тънко: „Валери!“ и след малко: „Валери!“… викът на децата отвън“
Ах, Валери, Валери..отиде си неотдавна ти. Преди 6 години (2014) на достолепна възраст напусна този свят, но само някак тялом. Остави ни освен своята искряща радост и добра душа, преводите на Шекспир, десетки сценарии, пиеси, писма, детски книги, текстове, адреси… поезия, която и сега ни разплаква и разсмива, натъжава и радва. Затова днес ние празнуваме твоята годишнина и греем за/заради теб!
В този ден споделяме интервюто на журналиста Йордан Георгиев с Валери Петров, направено на 17 декември 2008 година. Насладете се на тези думи! .. и се усмихнете!
автор: Йордан Георгиев
„Дълбоко вярвам в светлото“
Йордан Георгиев: Кога се ражда поезията в човека? Може ли да се опише първото усещане, което един бъдещ поет изпитва?
Валери Петров: По-лесно бих могъл да отговоря, ако това първо усещане не беше толкова назад във времето, на близо 80 години от сегашната ми възраст. Помня не първото усещане, а начина, по който съм навлизал в активното изкуство. Спомням си, че в началото започнах не с писане, а с рисуване. В ранните класове на гимназията вече рисувах и това трая почти до края на гимназиалното ми образование. Минах от акварела през маслените бои към натюрморти и т.н. Едва ли съм бил много талантлив. Но съдейки по себе си, мисля, че в началото способностите на човека са поливалентни. Поне така беше при мен. Рисувах сносно, а след това изведнъж рисуването изчезна и отстъпи място на първите опити в писането, което стана единственият начин за мен да създавам изкуство.
Йордан Георгиев: Първите ви поетични опити са свързани със списание „Ученически подем“, на което по онова време са сътрудничели бъдещи ярки имена в българската литература. Какви спомени пазите от онези години?
Валери Петров: Тогава имаше две средношколски списания. Едното се наричаше „Ученически подем“, а другото – „Звън“. „Звън“ се издаваше в една девическа гимназия, а „Ученически подем“, ако не се лъжа, в Първа мъжка гимназия. Тези списания бяха притегателен център за младите хора от града, а и не само от града, които се насочваха към литературата. „Ученически подем“ се правеше от самите младежи. Ние се събирахме редовно за много сериозно обсъждане на отделните материали, обсъждане съвсем безпощадно. Колко компетентно е било, не мога да кажа, все пак бяхме млади хора, съвсем начинаещи в изкуството, но с жажда за напредване. Нямаше зависти. Обичахме се. И така постепенно израснахме. Всъщност аз заварих списанието, водено от ученици от горните класове в гимназията. (В онези години осми клас беше последният гимназиален клас). В началото им бях малко чужд, защото идвах от италианското училище, където учех, но много бързо се вградих в екипа. Самите ние си редактирахме нещата, сами си носехме материалите на един печатар, който беше беден, самостоятелен и с леви идеи. Забравих да кажа, че по това време в „Ученически подем“, като че ли повече, отколкото в „Звън“, се събираха момичета и момчета главно с такива идеи. И те ни създаваха малко трудности. Но имахме една учителка от гимназията, мисля, че се казваше Анастасия Балабанова, която много ни обичаше, много ни закриляше и ни защитаваше на разните учителски съвети, на които се е поставял въпросът, че еди-какви си идеи се промъкват там, идеи, които не би трябвало да се развъждат в гимназията. Та този печатар също беше с леви идеи. И помня, че работеше в периферията на града, някъде около „Модерно предградие“. И ние трябваше там да занасяме своите материали, а после да взимаме готовия вестник от него. Това циркулиране от центъра към периферията за мен беше някакъв особен момент на възпитание, защото тези леви идеи ни караха да обичаме, без много да познаваме, и хората, живеещи в периферията. Макар че се наричаше „Модерно предградие“, то никак не беше модерно. Това бяха бедни квартали и тяхната беднотия се отразяваше върху възприятията на младия човек много силно. После ние сами разпродавахме отделните броеве на списанието по разните училища.
Йордан Георгиев: В този начален период творчеството ви до голяма степен е насочено към атмосферата на селския бит и живот. Това ли стана причина да изберете за ваш постоянен псевдоним майчиното ви фамилно име – Петров?
Валери Петров: И това. Работата е там, че колкото и да се говори днес, че у нас фашизъм не е имало, по онова време, втората половина на 30-те години на миналия век, съществуваха елементите на фашизма и целият живот беше под този основен тон. И когато започнах да пиша и да печатам, това се усещаше. Еврейското име носеше затруднения. Може би не беше напълно невъзможно да се публикува под такова име, но все пак беше трудно. Моят истински дебют беше всъщност в хумористичните вестници. У нас това е почти традиция. Много от нашите лирици са започнали със сатира и хумор. А вече истинското ми навлизане в сериозната поезия беше чрез едно списание, което се наричаше „Изкуство и критика“. Списваше го Георги Цанев, тогава гимназиален учител, а по-късно професор по литература и виден наш критик. То излизаше малко като контрапункт на официалното и много тежко списание „Златорог“. Там също се приютяваха много от левите писатели. Тогава имаше едно доста голямо разцепление в самия фронт на левите писатели. Неколцина бяха наричани „качественици“. Това бяха тези, които настояваха повече за качество в литературата, за да може тя да въздейства по-силно. Те се противопоставяха на другите, които бяха по-крайни и всъщност по-близки до ръководството на нелегалната по онова време комунистическа партия. Та тези хора, „качествениците“, се оказаха в края на краищата и най-талантливите в лявото движение. Много от тях участваха в списанието на Георги Цанев. Самият той беше представител на тази група писатели и поети. Та там започнах и аз. Не мога да ви опиша колко топло и хубаво ме посрещнаха. Всъщност Цанев издаваше своето списание вкъщи и аз почти влязох в техния гостоприемен дом. Те ме приеха, зарадвани, че са открили един млад човек, който дава надежди за по-нататък. Те бяха забележително семейство. Неговата жена беше поетеса с псевдоним Бленика. Техният син Румен Цанев, тогава малко момче, стана виден наш биолог, ако не се лъжа. За съжаление наскоро се помина. А неговата сестра Милена Цанева е академик по линия на литературната критика. С нея се срещаме от време на време и си спомняме тези млади години. Та, връщам се на вашия въпрос. Когато се стигна до публикуването ми в това списание, Георги Цанев ми намекна (още помня с какво чувство на неловкост и с осъждане на причината, предизвикала това, което иска да ми каже), че не е зле да намерим един друг псевдоним, едно друго име. Аз се съгласих, защото бях жаден да покажа какво мога, така да се каже. Сигурно съм бил едно самонадеяно и нахално хлапе. Знам ли? Помня, че баща ми прие с горчива усмивка решението ми да избера за псевдоним майчиното си фамилно име. А майка ми е българка и то от офицерско семейство. Не зная как са се намерили с баща ми и как са преодолели затрудненията, които носи един такъв брак, затруднения не само от българска страна, но и от еврейската. Но изглежда, че много са се обичали. А и сигурно са знаели, че ще създадат моя милост. Шегувам се, разбира се! И така започнах да пиша с името Петров. А първите ми стихове наистина бяха пропити с теми от селото, дошли от летуванията на две места в Балкана – в Етрополе и в Троян. Впечатленията на едно градско момче на село или в един близък до селото малък град като Етрополе са били много силни. Помня добре това време, това усещане за селските аромати, за езика, за бита, за животните. И всъщност еврейското име съвсем не подхождаше към тези първи неща, които аз публикувам и до ден-днешен.
Йордан Георгиев: Много красиви редове и рими сте посветили на младостта и на студентството. Още се помни поемата ви „Ювенес дум сумус“. Каква роля в по-нататъшния ви творчески път изиграха студентските години и медицинското ви образование?
Валери Петров: Първо, студентството е чудесно време. Вие сте близко до него. Има едно прекрасно прозрение, което се отнася до детството, но със сигурност важи и за студентските години. Не помня кой остроумен писател (може би Бърнард Шоу, но не съм сигурен), беше казал, че детството е най-хубавата сред възрастите на човека и е жалко, че е дадена на деца, които не могат да я осъзнаят и оценят както трябва. Така е и при студентството. Тогава, а вероятно и сега, покрай изпитите, затрудненията, страховете, човек не разбира, че това е едно време, което няма да се повтори вече. Толкова хубаво! Толкова чудесно!… А що се отнася до влиянието на медицината, аз бях много съвестен ученик, а после и студент, и завърших с високи бележки и гимназията, и университета. Така че съм дипломиран лекар и се шегувам, че мога да предписвам аспирин без опасност за пациента. Нищо не е останало, разбира се. Но понякога се питам дали все пак не е останало нещо. Не съм съвършено сигурен. Човек всъщност не знае от какво е направен той самият – от какви влияния, от кои книги, от коя музика, от кои произведения на живописта и скулптурата. Не съзнаваш. Ти си това, което си, но каква част от теб е попита отвън, това не можеш да разбереш. Така и аз не мога да знам същия ли бих бил, ако навремето не бях отдал пет години на медицината, която после не практикувах. Но някой път си казвам, че може би това, че пет години съм изучавал здравото състояние и болното състояние на един организъм, все пак ми е помогнало, доколкото и при писането човек се занимава макар и не с жив организъм, но все пак с нещо органично – една поема, едно стихотворение, ако щете една строфа. Тя е направена от свои съставки и трябва да заживее. И особено, когато се касае за по-дълги творби, знанието за това как човешкият организъм страда, когато има нещо в повече, или нещо в по-малко, може би се пренася по-късно в онази нетърпимост на писателя към излишните неща, както и към липсващите. А може би това си е моя измислица, за да се успокоя, че тези пет години не са били напразно загубено време.
Йордан Георгиев: Наричат стихотворенията ви „симфонични“, заради прекрасната хармония и мелодичност, които те носят. Как успявате да постигнете тази искреност, от една страна, и съвършено красивата им форма?
Валери Петров: Отговорът на този въпрос е много сложен и за него се изискват много страници, когато го пишеш, и много минути, когато говориш. Този проблем не трябва да се разглежда елементарно. Но „формата“, ако е една амфора (за да бъдем по-близо до изкуството), а „съдържанието“ е течността, която се налива вътре, това е елементарно. Не е така. Това са всъщност два стремежа, които човек не усеща като такива, но те са вътре в него. Едното те кара да усетиш, че искаш да кажеш нещо, а другото ти показва как ще го кажеш най-хубаво. Много е сложно. Човек не знае как трябва да се вплетат в едно. Като човек, останал верен на класическата форма, аз си представям, че трябва да вмъкна това, което искам да кажа, в размера, в редуването на римите и тези две неща да се споят. Все едно ти се намираш в лабиринт и се стремиш да стигнеш до неговия център, това е твоята цел. Но постоянно се блъскаш и луташ в слепи улици. И при всеки нов сблъсък си мислиш: „Бих искал да го кажа така, но явно формата, избраният размер налагат да го кажа не тъй, както бих искал при старта, а малко по-иначе“. След още един такъв сблъсък си казваш: Ама не е и това. И като го казваш, ти всъщност си даваш сметка какво е всъщност онова, което искаш да кажеш. Така че това блуждаене в лабиринта не е неплодоносно. Ти навлизаш все по-дълбоко в нещата. И се променя това, което искаш да кажеш. И в края на краищата, поне при мен е така, когато съм доволен от постигнатото, се чудя как съм тръгнал така беден в началото. Има и друго. Вие казвате искреност. Много често си казваме: искреността е първо условие и тя се усеща веднага от читателя. Усеща се съвършено категорично. Когато авторът не е бил искрен, когато това, което е пишел, не е извирало от самите му глъбини, читателят го разбира веднага. То не е като пред съда, където ти трябва да докажеш истината си с аргументи, с документи и свидетели. Тук самото написано казва: „Не ме слушай“. Това е неискрено. Само пищи от своята фалшивост. Но въпросът е, че не е и толкова просто. Защото тази битка и прегръдка е едновременно на равнището на стихотворната схема, но и на равнището на културата. Когато работиш, ти изведнъж почваш да си казваш: „Това стихотворение ще бъде от този вид, от този род, от този жанр“. И тук навлиза всичко, което си чул и чел като други образци на същия жанр, създадени през вековете, които са показали, че така написана творбата става добре. И самите тези образци ти доказват това. И ти разбираш, че и твоето стихотворение ще бъде от рода на това, което вече съществува в културата. И какво излиза? Че чувството и мисълта, с които си тръгнал, постепенно започват да се променят. И макар да си имал други намерения, вече започваш да гледаш на стихотворението си от хумористичната му страна. Т.е. чувството се изменя. Ти мислиш, че си бил искрен, но тази искреност е искреността на момента на създаването. И ако се получи нещо хумористично, някой може да ти каже: „Ама много леко го взимаш, много леко гледаш на тази тема“. А то не е така. Просто тук съм бил лек, защото така се е развило създаването на това произведение. Малко е сложно, а и всъщност до тези мисли стигнах напоследък, с дългия опит и практика. Но съм виждал ръкописи и на видни наши поети, които говорят в същия смисъл, т.е. тръгнал е от едно, а е излязло нещо съвсем друго накрая.
Йордан Георгиев: Казвате, че поезията и изобщо изкуството са много близки до играта. Можем ли да кажем същото и за живота? И често ли се променят правилата на тази вечна игра?
Валери Петров: За мен е нераждаща, неплодовита линията на търсене на живота като игра. Сигурно е и игра – на случайности, на блъфиране, с всички тези елементи на хазарта. Но не това е важното. То е игра, но съвършено нелека и изисква нелеко отношение. Има и друго: както при игрите, така и при изкуството, колкото по-трудни са условията, толкова по-високо е тяхното качество. Затова в изкуството човек трябва да се стреми към игра на високо равнище. Не може нещата да се взимат несериозно. Имам едно верую, откакто се помня (може би защото си падам малко педант), че строгите изисквания към изкуството са много важни. В изкуството не бива да има място за изречението „И така може“. Това означава, че усещаш някакъв недостатък на създаденото, ама можеш и с него. Примиряваш се, защото си казваш, че главното е важно. Но аз си мисля, че стремежът ни трябва да бъде към съвършенството, когато ще си кажеш: „Това е. Не виждам дефект!“ След това може да се окаже, че е пълно с дефекти, но в момента, когато ти вдигаш ръце от клавиатурата на пишещата машинка или на компютъра, трябва да бъдеш с чувството, че не виждаш недостатъци на направеното.
Йордан Георгиев: В едно интервю преди време бяхте споделили, че противно на всеобщата представа за вас, Вие си оставате човек на литературата и твърде слабо познавате живота. Претърпяла ли е промяна през последните години тази ваша позиция?
Валери Петров: Може би ще прозвучи силно, но все така усещам, че моят живот е, така да се каже, е почти професионален. И зная, че това се отразява на нещата, които правя. Представям си, че ако бях сменил няколко професии, няколко различни градове и няколко изкуства, щях да бъда по-богат, да познавам по-добре хората, по-дълбоко да познавам живота. Моята дълбочина идва от собствените интелектуални усилия и от прочетеното, видяното, слушаното. От друга страна, може би за утешение си казвам, че това пък ме е направило малко по-наивен, а оттам и по-лесно преодоляващ обективните затруднения, по-мъчно изпадащ в униние. Защото така си натрупал сравнително малко лични наблюдения в посока на това, че животът е една доста мръсна история, и оптимизмът, дошъл и от вярата в себе си, надделява. Като гледам този мой дълъг живот, преминал през много социални промени, без самият аз да съм изменил социалните си възгледи, усещам, че тези две неща: вярата в силите си, от една страна, и подценяването на затрудненията – от друга, са правили тъй, че по-леко съм изкарвал сложностите на живота в обществен план, схемите и тесногръдието в изкуството и в критиката. Защото аз съм бил много сериозно критикуван още от първата си книга. Труден е бил пътят, но не съм усещал толкова болезнено тези затруднения. Не съм привърженик на раздирането на ризите. Същото нещо, от което друг би могъл да страда прекалено много и да изявява това страдание, при мен като че ли минава малко по-леко. Това ми е помагало. Както и незнанието – колко зло има в живота.
Йордан Георгиев: Спомняте ли си как и кога точно литературната пътека ви отведе до храма на Мелпомена? И с какво театърът дообогати творчеството ви през годините?
Валери Петров: Моят характер в изкуството е такъв, че винаги съм търсил нови жанрове, нови полета, в които да изразя себе си. Вземете първото, за което говорихме – за рисуването и живописта. Като прибавим и литературата, още оттам вече се движех в две линии. По-късно дойде обичта към театъра, след това се прибави и обичта към киното, на което също съм отдал много години. Да не забравяме и преводачеството. Така че един от факторите за това многообразие на творческия ми път е тази жажда за изпробване на друга техника, на спецификата на нови и нови изразни средства в различните изкуства. Как започна всичко с театъра? Тогава работех в хумористичния вестник „Стършел“, аз съм един от групата негови основатели. Този вестник и досега съществува, но много се е променил или поне на мен ми се струва, че тогава беше много по-жив, много по-хубав. В екипа бяхме все млади хора, жадни да показват какво могат и сякаш правенето на самия вестник не ни стигаше. Тогава започнахме да правим празници на „Стършел“, използвайки една или друга годишнина. И на тези празници се изнасяха цели програми, които постепенно се превръщаха в театрални спектакли със сатиричен оттенък. А тези спектакли се посрещаха с голям възторг от публиката. Може би перспективата мами, но мисля, че бяха живи и интересни. И това бяха първите ми опити в тази посока. Помня, че с Радой Ралин направихме един спектакъл в Сатиричния театър – „Импровизации“, който имаше огромен успех и същевременно се усещаше, че не се нрави много на големите началства. Затова и постепенно отпадаха от него ту един елемент, ту втори, докато накрая падна и самият спектакъл. Тук искам да кажа, че когато човек пише сатира, трябва да внимава много на какво се дължи успехът на едно или друго негово произведение, дали това е успех на изкуството, или е резултат от жаждата на публиката да чуе това, което тя сама си знае, но се бои да изрече на глас. Човек трябва да разграничава тези две неща, за да се стреми, както във всички други жанрове, и в този изкуството да бъде колкото се може по-високо. Аз дори съм си измислил едно образно изречение, че не е достатъчно да изплюеш камъчето, а трябва и камъчето да е безценно. Така постепенно усетих привлекателността на сцената.
Самият аз съм съвършено неспособен като актьор. И това ме кара да гледам с особено страхопочитание на работата на актьора. Както винаги, когато не знаеш как е направено, от какво се състои дадено нещо, то ти се вижда по-близко до магията, до необяснимото. Аз обичам класическия театър, превеждал съм толкова класически пиеси, обичам и модерния театър. Но самият аз не мога да правя нещата по линията на реализма в тесния смисъл на думата. Сцената, това са трите стени на една стая. И ние навлизаме в нея такава, каквато я е направил авторът, стремящ се да уподоби живота и, разбира се, да изрази себе си в него. Това нещо, уподобяването на живота в театъра, на мен не ми харесва, аз не се стремя към него. За мен сцената е по-скоро площадка за излитане на фантазията. Далеч повече ме привлича силно условният театър. Докато например в киното съм тесен реалист, обичам детайла, тук е обратното. Затова и нещата, които съм писал за театъра, почти не могат да се нарекат пиеси, ако в това понятие влагаме неговия класически смисъл. По-скоро са някакви сценарии за спектакли или нещо такова. В театъра фантазията, когато я има, е много по-силно въздействаща в сравнение с киното. Киното и телевизията разполагат с много по-големи възможности в това отношение. Те могат да направят всичко, което искат. Могат да накарат хора да изчезнат, да се трансформират в нещо друго, да летят, какво ли не. Театърът това не може да постигне. И затова малкото, което прави в тази посока, въздейства много по-силно. И там изведнъж усетих, че полъхът на магията действа. Разбирате ли?
Йордан Георгиев: Съвсем наскоро от този свят си отиде големият театрален режисьор Леон Даниел. Той е поставял две ваши пиеси – „Когато розите танцуват“ и „Честна мускетарска“. Какви спомени пазите от работата си с него в театъра?
Валери Петров: Тъжно ми е за Леон. Ние бяхме много близки и в работата, и в живота, а после и в неговия живот на болен човек. Защото той изкара дълги години с един излекуван рак, който обаче даваше своите отражения. Това беше рак на белия дроб и той дишаше много мъчно, нещо, което се засилваше с годините. Бяхме близки и по линия на мислите ни в изкуството. Високо ценя неговия талант. Както ви казах, аз не мога да разбера механиката на това изкуство, в какво се състои ролята на режисьора. Но от опит зная, че той беше режисьор, който можеше да изгражда образи, а и образ на целия спектакъл. Усещах го по резултатите му. В неговите спектакли винаги имаше нещо ново, но не и самоцелно маниерничене, не модернизъм заради самия модернизъм, а стабилен, солиден, логичен модернизъм. Високо ценя неговата работа, а и усещам, че театърът ни знае какво му дължи. Много често ми се е случвало например такова нещо: той ми обяснява как иска да направи даден момент от своя спектакъл. Аз никак не се убеждавам в това, което ми говори. Все ми се струва, че едва ли ще се получи този ефект, който той иска. После, когато го направи, си казвам: „Това е, което той искаше и което аз не разбирах, в което не вярвах“. Особено е вълшебството на хора като Леон.
Йордан Георгиев: Пак някъде в този период е началото и на една сериозна поредица от киносценарии, родили филми като „На малкия остров“, „Слънцето и сянката“, „Рицар без броня“, „Йохохо“ и др. Как решихте да се насочите към големия екран? Италианският неореализъм ли запали любовта ви към киното?
Валери Петров: В голяма степен и той. Но сигурно има и други корени. Трябва да кажа, че още като гимназист аз се увличах и по фотографията. Това е свързано и с онова, което ви разказах за печатането на ученическото списание. Ходех из града и главно в неговата периферия, която не беше моят свят и затова ми се виждаше странна, привлекателна, интересна, и обичах да я снимам. По това време в киното се развиваше вълната на френския поетически реализъм, която измести обекта на изображение във филмите в прекия смисъл на думата от аристокрацията и висшата буржоазия от центъра на Париж към периферията на същия град. И героите се сменяха. Идваха герои, носещи нова поетика – поетиката на бедния Париж, Париж на полузаконното или направо на хората извън закона. Този нов за мен свят имаше някаква своя красота и привлекателност. И помня, че тази вълна, която беше един цял етап в историята на киното, ми повлия много. След това, през втората половина на 40-те години, бях изпратен в Рим, където изкарах няколко години като дипломат от невисок ранг, аташе по печата. Италианският ми език ме отведе нататък. И имах големият късмет да видя съвършено отблизо експлозията на това голямо явление в италианското следвоенно кино – неореализма. Тогава изведнъж усетих как правдата извършваше някакво чудо. И хвърляше в сянка всички дотогавашни опити, включително и в съветското кино, към което бях привлечен по идейна линия и не забелязвах, че особено в последния период то става все по-фалшиво и по-фалшиво. Осъзнах всичко това, когато се изправих с лице пред правдата, която се излъчваше от италианските филми по това време. Те снимаха почти документално. И това носеше свой особен лъх, който ме зарази извънредно много. Наричаха го бедното кино. Даже самите те казваха после: „Ние забогатяхме и това ни се отрази“. И когато се върнах в България, и нашето кино, което беше още почти в пелени, ми предложи да опитам да напиша нещо, аз си казах: „Защо пък не?“. Тогава бях създал една поемка, която не стана хубава, но сюжетното й ядро си заслужаваше и от него направих един сценарий, който мъчително, с помощта на режисьора Боян Дановски, се превърна и в първия ми филм „Точка първа“. Той, разбира се, носеше отпечатъка и на моята неопитност в този жанр, а и на самото време у нас, време на схемата, на догмата. По-нататък и киното ни се развиваше, и аз се развивах като сценарист. И то ме зарази още по-силно и от театъра, до такава степен, че поглъщаше голяма част от времето и усилията ми. Защото има сценаристи, които казват: „Ето, направих сценария, оттук нататък е ваша работа“. Аз не съм такъв. Мен повече ме интересува какво ще стане после, как ще се развият нещата по време на снимачния процес. И затова обикновено извиквах режисьора по-рано, когато се създава самият сценарий, и по този начин си давах право след това аз пък да му се меся в неговата работа. И те уж ме търпяха без страдание, но може би са се измъчвали от тази моя намеса, без да го показват. Трябва да ви кажа със съжаление, че това, което показват днес по телевизията, невинаги е най-доброто от миналото. Това не означава, че нещата, направени по мой сценарий, са най-доброто. Разбрах, че наскоро са показали филма „Един снимачен ден“. Аз смятам, че това филмче като степен на правдивост и като сценарий, и като режисьорска работа, и като актьорска игра като че ли е едно от най-добрите неща, които са ставали по мой сценарий.
Йордан Георгиев: Българската литература и театър ви дължат много и заради прекрасните преводи на Киплинг, Джани Родари и най-вече на Шекспир, чието творчество сте превели изцяло на български. Как се стигна дотам, че в един момент заменихте импулсите на творческата с преводаческа дейност?
Валери Петров: Обикновено много хора ми казват: „Ти заради преводите се отказа от собствената линия“. А това не е вярно. Макар че с преводите се занимавах 14 години. Сега, като се връщам назад, откривам, че приблизително по това време е започнал един нов етап в творчеството ми, който беше предшестван от, сега го разбирам, един период на доста сериозен кризис, когато съм публикувал и нещата са се харесвали, но после се оказа, че те не са толкова трайни, не са толкова сериозни. Освен това в онези години линията на собствената ми поезия е вървяла паралелно и с киното. Цялата книжка „Дъжд вали, слънце грее“ е написана в този период. Тя маркира връщането на автора към себе си (нали говорихме за искреността на поета). Е, сигурно бих написал повече, ако не отдавах толкова време и сили на преводачеството, или преди това на киното. Но така се е развило, така е станало. Нали говорихме, че животът бил игра. Просто така се е наредил. Разбира се, имаше и обществени причини, които ме потикнаха да се насоча към преводачеството. В един момент се усетих в немилост. Мъчно публикувах, а, от друга страна, и не ми се публикуваше поезия. Аз ви казах, че съм педант, но паралелно с това съм и много трудолюбив, което не е голяма реклама за образа на поета. Той традиционно трябва да е бохема, мързелив и т.н. Аз съм от другия тип. Та тогава си казах: „Ти не можеш без работа, ти ще изкукуригаш, ако не работиш“. Насочих се към преводачеството, тъй като знаех езици, в различна степен – някои по-добре, други по-слабо. Най-добър беше италианският ми. Сега съм го позабравил, но тогава говорех като италианец. Училището, в което бях учил, плюс четирите години в Рим ми бяха помогнали да го овладея почти до съвършенство. Дори веднъж си спомням, че след завръщането си в България чух един свой запис на български и изтръпнах, защото се бях научил „да пея“ като италианец. В говора ми се усещаше една мелодика, която не е наша. Разбира се, после това си отиде. Други езици знаех в различна степен и повече за четене, отколкото за говорене. Английският език, с който е свързан най-големият дял от преводите ми, беше един от най-слабите ми езици. А и сега не е силен. Не умея да говоря английски. И затова не ходя по международни срещи на преводачи или на шекспироведи, защото зная, че моят английски е лош и хората ще си извадят заключението, че и преводите не струват. А на мен ми се иска да вярвам, че те струват. Но това писмовно знаене на различни езици ме накара да мисля, че може да се получи една нова линия. Малко преди това бях почнал с преводи на италианския детски писател Джани Родари, бях превел и приказките на Киплинг. А след това преминах към Шекспир. Отначало си мислех да преведа една негова пиеса. И коя, коя, любимата ми – „Сън в лятна нощ“, която е прекрасна със своята фантазия, т.е. обичта ми към този вид театър се отрази и в избора на тази първа пиеса. Работех заедно с чудесен редактор, покойният професор Марко Минков. Спомням си, че в началото между нас имаше един момент на недоверие – той не вярваше в мен, когато му казах, че английският ми не е кой знае колко силен. Аз пък си казвах: „Дано не е някакъв буквоед, който само ще ми пречи“. После се оказа, че нито едното, нито другото е вярно. И работихме много усърдно и хубаво. Много му дължа в това отношение. И така от едната пиеса се премина към втората и третата, после всичко това прерасна в: „Хайде всичките комедии да бъдат“. След това към комедиите добавихме и трагедиите, които също се оказаха 10 на брой. А още ми се работеше, пък и добивах някакво по-високо умение. И така се стигна до амбицията: „Какво ще стане, ако преведеш целия Шекспир?“.
Йордан Георгиев: Кажете няколко думи и за емблематичните ви сатирични поеми „Пазачите на фара“, „Репортаж за трите Хаш“, „Японският филм“. Езоповският език ли беше тогава най-ефикасният способ за преодоляване на цензурата?
Валери Петров: Аз мисля, че това определение „езоповски език“ не е валидно за съвременната практика на сатирата. Не по езоповска линия върви сатирата в сблъсъка си с писаната и неписана цензура, не по линията на „Ще ви разкажа за лисицата и гарвана“. Тя е твърде елементарна и не знам дали дори по времето на Езоп това е била линията на сатирата, или е била по-скоро линия на притчата, на мъдростта, на жизнения опит, пренесен в полза на животните. Що се отнася до тези сатирични поеми, аз им бях измислил едно общо заглавие, нещо като „Взето на смях и додето посмях“. Т.е. битката беше нещата да се кажат колкото се може по-хубаво чрез изкуството, но да се кажат, докъдето могат, със смях. Моята линия в сатирата е била не тази на „право ти, куме, в очи“, не тази на острия, силен удар, а по-скоро тази на Хораций, който казва: „Чрез смеха бичувам нравите“. Това винаги е било по-близко до моя начин на работа – да има критична жилка в това, което пиша, но да бъде смешно, да бъде весело и да кара хората да се смеят. Може би ще ви бъде интересно да кажа нещо за формата. Тогава изведнъж проумях, че в тези мои поетични произведения, които за себе си наричам „сериозни“ (а колко сериозни са, ще се разбере след време), формата трябва да остане класическа. Нали говорихме за играта? Условията на играта трябва да са трудни и човек да се чуди, и чудейки се, да одобрява, да харесва. Да се пита как така е могло при спазване на тези условия нещата да се кажат така, като че ли всичко се е получило без труд, като че ли думите са направени, за да кажат нещата точно по този начин, в тази схема на формата. Или, от друга страна, да си каже, че тази схема на формата е създадена така, че в нея да може да легнат точно тези мисли, непокътнати, звучащи така, както човек ги изразява в нормален, свободен разговор. Това – що се отнася до „сериозната“ поезия. А виж, „несериозната“, хумористично-сатиричната, тя може да си позволява повече волности в редуването на дължините на стиховете, в начина на римуване, в самия характер и вид на римите. На мен ми е излязло име (макар да не се радвам много на това) на майстор на римата. Не знам дали е така, но аз с опита съм осъзнал, че в „сериозната“ поезия понякога римата страда от своята ефектност. Ако е прекалено ефектна, интересна, нова, тя привлича към себе си вниманието на читателя и той се откъсва от това, което е главното в произведението. И това прави този вид твърде свежи, твърде особени рими не кой знае колко полезни в класическата форма, в „сериозното“ стихотворение. Докато точно обратното е, когато се касае за хумористично стихотворение. Това го има в практиката на много наши поети. Първата книга на Дебелянов „Златна пепел“, излязла посмъртно, е събрала неговите хумористични неща. В нея личи колко хубаво изработена, колко чудесна е формата на тези стихове. Изобщо той е не по-малко даровит като хуморист, отколкото като чист лирик. Та искам да кажа, че в хумора волната форма, играта вътре, особената рима, много помагат за ефекта на цялото стихотворение или сатирична поема. И аз ги разделях, така да се каже. Различно беше отношението ми към формата при единия вид поезия и при другия. Казвам ви всичко това, защото от 4-5 години насам (а те са малко на фона на целия ми живот) усещам, че започвам да се стремя към такъв тип хумор, който прави по-меки тъжните неща. Защото не обичам свръхдраматизирането. Не че не може да се пише така, такива прекрасни стихотворения са създадени, родени от много силно чувство, може би най-хубавите в световната поезия. При мен не е така. Сам не мога, а човек като не може нещо, започва да не го харесва и у другите. Това е шега. Искам да кажа, че хуморът започва да присъства и в моите т.нар. „сериозни“ стихотворения. Напоследък, малко със страх пред старостта, работих в поезията доста усърдно и въпреки че не обичам да говоря за „музи и вдъхновение“, работата ми вървеше, доставяше ми удоволствие и същевременно като че ли даваше нелоши резултати. И изведнъж при това засилване на продуктивността започнах да усещам, че и формата на тези два вида поетични творби може да не бъде толкова различна и че не са чак толкова забранени ефектните рими или волният стих за този, претендиращ да се нарича „сериозен“, вид поезия. „Волен“ в своите рамки, разбира се, с някакъв свой вътрешен ритъм. Наскоро излезе една моя книжка с около 30 стихотворения, сега е на път да се появи и още една от същия вид. И ще видите, че те се отличават от предишните ми книги, където двата жанра са разделени. Тук като че ли те се свързват и се получава една симбиоза между тях. Въпреки че сериозното, понякога тъжно настроение преобладава, защото възраст та си казва своето. И близкият край също.
Йордан Георгиев: Нека в края на нашия разговор да поговорим и за днешното време, в което отчуждението между хората и духовната нищета все по-осезаемо властват в нашето общество. Вие сте оптимист по природа. Виждате ли шанс да бъде намерено онова златно ключе, което толкова красиво възпявате във ваше стихотворение?
Валери Петров: Аз съм по-скоро оптимист в кавички, така да се каже. Напротив. Имам чувството, че проблемът за дехуманизирането е налице навсякъде – в бита, в начина на живот, в душевността, в чувствата и начина на мислене на човека. А и изкуствата са отражение на това. Изживяваме един период на много дълбока криза и не знам докъде ще стигнем. Тези неща, които се случват у нас, са една фасетка от общата криза. Ако тук се оплакваме от престъпността, от злоупотребата с власт, от заобикалянето на закона, то всичко това го виждаме и на Запад, и то в още по-големи размери. Но тези явления в нашата фасетка добиват своя специфика, била тя балканска или чисто българска. Кризата има хиляди проявления. Тя е не само икономическа, но и психологическа, и духовна. Всичките нови изобретения за мен са една експлозия на фона на хилядолетното развитие на човека от пещерно време до наши дни. Това е една съвсем малка частичка от тази многовековна еволюция. И е толкова малка, че всъщност това не е и развитие, а както ви казах, повече ми прилича на избухване, на експлозия. Години наред не само човек, но и всички живи видове са се развивали по линията на борба с околната среда, но и на пригаждане към нея. А тук сега изведнъж ние самите започваме да създаваме тази среда за себе си. И тя става враждебна, променяща нас повече, отколкото ние променяме природата, забравяйки че сме част от нея. Това е горчиво време. Тези думи не са оптимистични, но както казва латинската поговорка „Дум спиро сперо“ – надявам се, докато дишам. И това е валидно и за мен. Дори в литературата то се отразява много конкретно. Понякога си казвам: „Ако ти сега си в лош момент, ако си станал черноглед, кой ти дава право да разпространяваш твоето настроение, твоите чувства и мисли върху тези, които ще прочетат стихчетата ти?“ И затова често се стремя да изглеждам по-ведър, отколкото съм всъщност. Защото все пак вярвам във възпитателното въздействие на изкуството върху хората, колкото и то да не се оказва по линията на „Красотата ще спаси света“, не успява някак си да го спаси. Разбира се, вярвам, че и за нас, и за планетата, ще настъпи преодоляване на тази криза. Не може да не настъпи. Оптимизмът ми произтича не от това, че виждам толкова обективните пътища, по които ще се извърши преодоляването, а по-скоро от желанието ми да стане така. И непрекъснато мисля и търся в кои движения, в кое направление ще стане оздравяването на обществото ни. И вярвам в него. Не може Човекът, който се е нарекъл мислещ, знаещ, изведнъж да се окаже, че не знае как да се оправи със себе си. Дълбоко вярвам в светлото.
