Автор: Йоанна Младенова (yoannablog.wordpress.com)
Избягвам да пиша за театър. Защото смятам, че макар и да си в салона сред десетки други зрители, това е много лично и някак интимно преживяване. И нямам претенциите този текст да е изчерпателен, точен, „правилен“ ако щете. Но има случки, песни, филми, пиеси и хора, които първо те оставят безмълвен, но с течение на времето просто не ти дават мира. И имаш нужда да споделиш със света, че те съществуват и че са ти сграбчили сърцето с такава сила, че просто няма как да мълчиш.
В случая става дума за постановката „За теб“, която Яна Борисова написа за Христо Мутафчиев и в която той си партнира със Станимир Гъмов. В спектакъла под режисурата на Петър Кауков двамата са братя, които са изгубили пътя един към друг и трагедията се оказва повод да го открият отново. Но ако си мислите, че има нещо тривиално в историята – лъжете се. Тя е и смешна, и тъжна. И глуповата, и сериозна. Но при всички положения едва ли би могла да остави някого безразличен.
„За теб“ се оказа точно като „за мен“. Накара ме да се замисля за възможното и невъзможното, които понякога сами определяме като такива. За най-дълбоките страхове, за стените, които сами поставяме около себе си и които единствено ние можем да разрушим. За любовта във всичките ѝ форми. Защото независимо от всичко любов има навсякъде около нас, въпреки че често ни е страх дори от нея…
Това обаче е много повече от постановка. Защото до голяма степен това е животът на Христо Мутафчиев. Животът на човек, който в моите очи е жива легенда. Човек, който не се харесва на всеки, но и не се опитва. Но ако те спечели, няма връщане назад. Човек, който премина покрай смъртта и намери куража да разкаже за тази среща пред публика. Човек, на когото се възхищавам. И заради когото за първи път си тръгнах от театъра разплакана. Не тъжна, изпълнена с емоции, с любов и готова да полетя…
Comments are closed.