Постановката на Родопски Драматичен Театър „Николай Хайтов“ „Лазарица“ е пиеса в четири картини на един от най-добрите български творци Йордан Радичков (1929 – 2004 г.).
Главните герои са Лазар и неговото куче – Шаро. За да избави кучето си, заболяло от бяс, Лазар решава да го убие. Вместо това, когато се прицелва и стреля, улучва синджира и освобождава побеснялото от страх същество. Така човека е принуден да се качи на дървото,което е наблизо- крушата, за да избяга от озлобилото се животно. Впоследствие Лазар общува с единствените си другари – свраката, кучето и една костенурка, затворена в тенекиена кофа.
За да си получи обратно свободата и да слезе от крушата, той започва да говори на кучето, убеден, че словото е изхода и пътя към сдобряването и така ще убеди своя дългогодишен пазач да се смили над него. Едва ли, захласнат в спора, той би се сетил да си представи в какво ще се превърне самият той без най-верния си другар. През цялото време, независимо какво мисли стопанина му, обаче, кучето остава под дървото да го пази, очаквайки го все някога да слезе. В дървото, израз на промяната и на изминаващото време, сезоните се сменят и героят преминава през различни етапи от своя живот, а всеки сезон му взима по десет години. Зимата е времето, когато всичко в природата застива или умира, времето, когато един мразовит ден Лазар вижда трупа, сред преспите от сняг, на своят приятел Шаро. Тогава студът вкоченява сърцето му и той изпада в лудост от самота, защото „когато ти измръзнат ушите слагаш им шал и готово, а когато се изстуди сърцето – с какво ще го загърнеш и стоплиш!“ . Така целият му живот минава в упорство и спор с един приятел и тази глупост е заела всичко в съзнанието дотолкова, че той не усеща как е минало времето. Време е и човекът да се превърне в бясно ревящ звяр.
Радичков се сблъсква с куп премеждия докато измисля финала на пиесата, сред които са и смъртта на двама негови близки приятели. Чудил се е доста как да свали сиромах Лазар от дървото, а накрая оставя героя да си извоюва сам свобода за себе си с цялата ярост и болка в сърцето.
Народните песни и обичаи в българския фолклор, пренесени на сцената, няма как да не накарат сърцата на хората в залата поне за частичка от представлението да затуптят в един ритъм. Всеки от нас е имал приятел, когото е загубил по какъвто и да е начин и тази болка е по-страшна дори и от смъртта. А когато се почувстваш предаден вече губиш вяра във всичко, защото истинския приятел носи нещо от теб завинаги и стои винаги до теб, където и да си. Думите на писателя Радичков ехтят и днес, и са също толкова важни, защото не е изминало време през което човек да не търси пътя, за да изкупи греха си от някакво предателство над едно такова истинско чувство , каквото е приятелствотоо. Жалко е , че не пазим българския дух и всичко се преобразува в измислена радост на огромните ни екрани, през които си предаваме изкуствена любов. Няма как да бъде истинско това. Който не може да обича животните, природата, няма как и да цени човешкото. А думата човечност, ако под тази дума се има предвид добро и хуманно, може да се побере само и единствено в животното – съществото, в което всичко е първично и истинско.То е такъв един приятел, с когото да споделяш и да си сигурен за предаността на чистото му сърце.
Представлението е с номинация за награда Икар за сценографски дебют на Виктория Филипова.
Постановъчен екип:
Режисьор: Крум Филипов
Сценография: Виктория Филипова
Музика: Христо Намлиев
Фотограф: Иван Палейков
Участват: Кънчо Кънев, Ивайло Иванов, Янко Хусаров
