За „Това НЕ Е Хамлет” е хубаво да се знае, че не е просто представление! То руши граници и представи. Не лъжете приятелите си, половинката и роднината, че ще ги водите на класически театър и четири часа ще слушате рецитал и вдъхновение по думите на Шекспир, Молиер, Бекет, Сервантес, Мюлер и много други световноизвестни имена.
Не, не, това не е класическо представление. Класически, но толкова актуални и винаги емблематични, са само текстовете. Най-важните. Вие няма да гледате шекспировия Хамлет, а един своеобразен експеримент, спечелил Малък сезон 2016-та на театрална работилница „Сфумато”. „Лудешко препускане”, както го определя сам младият режисьор Боян Крачолов. Той умело ви завърта в него и за миг забравяте за реалността. Той е видното опровержение на максимата, че, за да бъде добър режисьор, му трябват години житейски опит. Не, Боян разбива този мит и сериозно заявява своето име на българската сцена. И неговият авторски спектакъл „Това НЕ Е Хамлет“ го доказва.
И не, не се лъжете, като прочетете в описанието толкова велики заглавия и текстове, че ще видите куп актьори на сцената, които ще се прескачат един през друг. Не, тук ще видите само двама – Димитър Крумов и Иван Николов, които тичат с цялата си лудост, енергия, отдаденост и обич у един актьор от роля в роля, от класика в класика, от драма в комедия и сякаш това ти стига. Двама стигат като за двеста. Развиват толкова скорост, че ни се завива свят. Двама изпълват цялата празна и побъркващо черна сцена със заряд и греят, греят. На лицата им изразени толкова чувства и емоции. И това само за един час. У теб оставя недоумението „Как, как издържат?“.
Не е възможно без талант, без мотивация и вдъхновение. Може би това се дължи на младостта, все още пазят магията на театъра в себе си и не са уморени от роли, роли, думи, думи… Но те са пълен антипод на Темата, болката, за която покрай класическите текстове говорят в представлението… Все едно излизат от роля и почват спор за Нея. Темата за изхабения актьор, отдал живота си на театъра и получил отсреща поредната мелодия от иззвънял телефон в залата или шу-шуу-шуу, доловило се от поредните говорещи зрители. Къде е мястото на актьора днес? Какъв е смисълът „да изпие и изяде всичко, да живее непрекъснато в бурята на емоции и думи” ? През какво трябва да мине той? Има ли нужда от него? Отговорът пазим за себе си, все още.
Не, авторският спектакъл само започва като всички други. Но малко след началото залата светва. Представлението спира. Единият от двамата актьори се отказва. Той е дотук. Напуска сцената. Настъпва неловко мълчание от незнанието. В главите – въпрос „А сега какво?”. А сега – натам. Болезнено актуалната тема на представлението навлиза рязко още от самото начало след диалога на двамата гробари от Хамлет.
Не е просто обичайното. Режисьорското смело решение за разчупеност на действието е основен мотив в представлението. Актьорската игра преминава отвъд пределите на черните сценични дъски. Романтичният монолог на Дон Жуан, актуалните му думи, прошепнати с чувство в ухото ти от Иван Николов, или безумната гоненица на двамата актьори, преобразени в различни роли из цялата зала, задържат вниманието на зрителя и не го отдалечават от текста, а напротив, отварят сетивата му на 100%. Развиват още един над тези 5% от мозъка му – да мисли, да следи, да преживява.
Не добра, а много добра режисура, съдържаща уникалност и дълбочина.
Не добър, а най-добрият актьорски подбор.
Не просто представление, а много добро представление! Представление, което не тежи и обърква, а напротив – толкова те потапя, че имаш чувството, че свършва бързо и не стига. Искаш още и още, поне още малко да се заредиш от тази силна и бурна енергия, която ври на сцената. Да не слизаш сам от въртележката. Ето, затова би се върнал да го гледаш пак и пак…
Автор: спектакъл по текстове на Шекспир, Бекет, Молиер, Мигел де Сервантес, Том Стопард, Петер Вайс, Мюлер, Калдерон и други
Участват: Иван Николов, Димитър Крумов
