Срещаме Асен Блатечки в друга светлина. Освен под прожекторите на сцената, където сме свикнали да го гледаме, той разкрива своя потенциал и зад кулисите – в ролята на режисьор. Премиерата на постановката му „Пуканки” беше на 15 февруари.
Има ли връзка между реалността и изкуството и къде е граница в която се събират и разделят? След като „изядохме” пуканите на премиерата си зададохме тези въпроси. Отговорите получаваме директно от кухнята.
Най-новата Ви постановка е „Пуканки” от Бен Алън. Защо избрахте този текст?
Защото много обичам провокативни текстове и пиеси, в които има истински и съвременни проблеми. Харесвам съвременната драматургия.
Да си актьор и режисьор винаги е трудоемка задача, но Вие имате значителен опит в нея. Свиква ли се с тази „двойнственост”, или винаги носи напрежение?
Шизофренията е пълна… но се свиква.
Режисирането или актьорството натежават на везната на предпочитанията Ви?
Като че ли ми е по-интересно да играя, но пък сега съм в такъв етап, в който намирам за много интересно и да поставям пиеси. Така строиш свои собствени светове, такива, каквито ти ги виждаш. В режисурата е необходимо да имаш поглед над всичко в постановката – трябва да мислиш за актьорите, за сценографията, за осветлението, за абсолютно всичко.
Актьорският състав на „Пуканки” е много колоритен. Как го подбрахте?
Много лесно! Досега във всичките си постановки работя с приятели. В този смисъл, ми беше много лесно да ги подбера и единственият проблем беше, че не успях да взема всичките си приятели да играят в постановката.
Българската публика пада ли си по черен хумор?
Пада си много, според мен. Проблемът е, че когато на хората им е трудно да живеят, не им се иска да ги натоварва и театърът. Поне в момента е така. Но въпреки това, аз всеки път се опитвам да поставям някакви проблеми, да им задавам разни въпроси, да ги карам – освен да се забавляват – който има сетива за това, и да си помислят малко.
Сюжетът на „Пуканки” се върти около развлекателната индустрия и връзката й с насилието. Вие вярвате ли в такава зависимост?
Преди няколко хиляди години много мъдри хора са го казали – народът иска хляб, кръв и зрелища. Римските императори са го знаели. И не само те. Не случайно екшъните са най-гледаните филми, а бойните изкуства са толкова интересни за хората.
Трябва ли изкуството да копира реалността и обратното?
Според мен не – и двете не са правилни. Адски е глупаво да правиш изкуство, което е едно към едно с живота. Защото тогава то не е изкуство, това е фотография или документалистика. В същото време, въобще не съм убеден, че хората на изкуството са месии, които трябва да учат останалите и да им сочат с пръст какво е правилно или погрешно. Според мен, смисълът на изкуството е да задава въпроси. Всеки, който твори, задава въпроси на зрителите си и оставя те да си отговорят.
Сега сменяме ролите и отиваме в салона, за да може Асен Блатечки да ни зададе своите въпроси от сцената. А програма за представления с негово участие можете да намерите на страницата на Viva Arte във Facebook.