За импровизациите и щраусите – разговор със Златин Цветков

Със сигурност всеки от вас е имал поне веднъж повод да чуе за импровизационния театър и хората, които го развиват по нашите географски ширини. Говоря за тези яки човеци, които се събират сякаш случайно на сцената, говорят си с публиката и на мига изграждат пъстри светове.

Не се подвеждайте, ако някой ви каже, че импровизационният театър е шега работа. Никак не е лесно да докараш усмивка и на най-начумереното лице. Направо титанично пък е постижението на ШиЗи Про, които успешно се справят с тази задача в продължение на вече две години – връх, който ще бъде отбелязан с късно представление на сцената на „Сълза и смях“ или „Открита сцена“, както е по-модерно да се нарича.

Ден преди голямото събитие, успяхме да се срещнем със Златин Цветков, основателят на групата, и да го приклещим в един тъмен бар по Раковска за някои отговори.

Кога дойде първият ти сблъсък с театъра?

Връщаш ме много назад. На 16 год. съм и уча в СУЧЕМ – Средно училище за чужди езици и мениджмънт, не можах да попадна в английската паралелка, учих във френската с 13 момичета и 3 момчета….

Лошо ли ти беше?

На тия години – да. Момичетата по-рано израстват, а пък и аз си бях много, много задръстен. Имахме 3 момчета в един момент, бъзикахме се, че ще играем футбол тримата – единият се меша в средата сам и два вратаря… Иначе играхме волейбол с по-големите.
Та момичетата веднъж ми казаха за някакъв празник на езиците, класната също с „Айде, айде, ще участвате!“ и ме накараха да играя някаква сценка.
Имам една снимка с една лула, гримираха ме, караха ме да правя някакви тъпотии и…

На френски ли беше театърът?

Да, на френски! 3 минути и половина, някаква сценка в класна стая, много смешно беше! И момичетата след това като казаха „Хайде да те водим с нас!“ и се записахме на един театрален курс. А аз, както бях едно затворено такова дете, интроверт, ми харесваше как на сцената може всичко да се случи. Каквото ми кажат и аз го изпълнявах, и всички си казваха „Ей, вижте го тоя!“. Винаги съм си знаел, че мога, просто никога не съм имал повод да го правя.
После в НАТФИЗ психологът ни правеше тест какъв си – интроверт, екстроверт, сангвиник, холерик и т.н.. Оказа се, че съм интроверт на ръба с екстровертното. Т.е. е въпрос на воля дали ще прескоча на екстровертен режим или не.

 Малко на шизофрения ми прилича?

Ами да, анализаторско с поглед в неизвестното. И най-хубавото е, че можеш да вадиш от тебе театъра – това, което намерих в тази театрална студия, когато бях на 16 години, беше възможността да вадиш от себе си чувства.
Даскалът, който всъщност с това ми помогна, Петър Върбанов – Пепи, обичам те! – ме вдъхнови. Показа ми, че всъщност театърът е едно сериозно занимание, а не е просто джаста – праста. Много беше взискателен и ни научи, че когато си искрен и истински, не е нужно да правиш много, но то се забелязва. Т.е. обратната връзка от публиката – че, видиш ли, аз като се почувствам тъжен, хората долу разбират тъгата ми и се свързват с мен. И когато аз усетя истина на сцената – ето защо казвам, че съм актьор, за тези 30 секунди на година, когато наистина усещаш истината. Усещаш, че казваш някакви думи, които някой друг е писал преди 300 години, но те са твои в момента и това е твой проблем и ти се чудиш същото нещо и изведнъж тези думи са твои. И ти ги споделяш с хората и усещането, което тази истина предизвиква – ти усещаш цялата зала като част от теб. Че всъщност всички са на едно. Едно място, едно време, но всъщност не сме тук, а някъде другаде.

Кое е по-важно при импровизационния театър – актьорът или публиката? Този, който е на сцената или тези в салона?

Публиката е свидетел на нещо, което се случва, свидетел на процес.

Не е ли участник?

Ако художникът например рисува една картина и след това я показва, ние сме тези, които канят публиката да види как се рисува. Ние не знаем какво рисуваме, докато го рисуваме, не сме наясно с крайния резултат. Ако художникът знае, че рисува зайче, ние започваме с едни черти с 10 четки едновременно и те после се събират в една завършена картина. Т.е. ние разбираме какво сме сътворили като е завършено, но докато го правим следим къде са другите четки и се опитваме да се съберем.

А как се събра с твоята шайка разбойници – импровизатори?

30% обаждания към хора, които съм виждал и имам усещането, че искам да работя. 30% на базата на кастинг. 30% нахални хора, които искаха да участват. И 10% съм аз.
Направих кастинг с хора, които са завършили до максимум 4 -5 години. Щеше ми се да работя с млади и активни хора, които искат да откриват неща, а не с хора, които са наясно как трябва да стане.

Ти водиш и импровизаторски курсове. Има ли някакъв шанс от тези мини ШиЗи–та да станат истински Про-та?

Да, има, между другото те си имат и диплома. Със сигурност някои аматьори са толкова добри, че заслужават да им се плаща. Има някои таланти, които си казваш „Не може да бъде!“.
Актьорът е много повече от изпълнител, на който режисьорът казва какво да прави. Вярвам, че актьорът е творец. Когато е насърчаван да отприщи свободата си, той може да стигне до неподозирани от него територии. Когато сложиш 10 души и ги учиш да поддържат този огън, да подклаждат този огън на спонтанността и въображението, тогава можеш да стигнеш до още по-неочаквани места. Защото един от тези 10 души засилва творчеството на другия.
Ние сме на едно място, където се отнасяме един друг сякаш сме гении, сякаш сме поети, таланти и това отношение към другия го кара той повече да бъде такъв.
Когато всички се отнасят така едни към други, всички растат. Когато си партнират и помагат и това им бъде върнато многократно, всеки може да достигне до неподозирани висини.

Затова това е изкуство. Едно е да можеш да правиш нещо, друго е да можеш да правиш нещо с някой друг, а трето е да си част от екип, в който всички са равни и вървят заедно без /което е най-шантавата част/ да губиш индивидуалността си.

Ако намерим начин това да го прилагаме в ежедневието си, доста ще дръпнем като общество. Не е нужно да е ограничено само до сцената.

Затова мисля, че хората идват на курса – защото виждат разликата между себе си преди и себе си след известно време. Затова сигурно винаги ще се занимавам с тази работа – защото виждам, че от 5 години аз се променям всеки ден на базата на това, което работя. Най-важното нещо е отлагането на т.нар. осъдителност. Т.е. не казваш никога не на една идея автоматично, защото ти си мислиш, че това няма как да стане. Първо виждаш как това може да стане и, след известни опити, можеш да го приобщиш към нещо друго, да го отхвърлиш, но поне да си оставил тази идея да зрее. Няма лоши идеи, но ако я отхвърлиш в началото, ти ще я убиеш. Ако обаче я оставиш да вирее, ти ще си пораснал заедно с нея.
Детето се учи да ходи с опити и падане. Не се учи с перфектни крачки. А като възрастни ние искаме всяка крачка да ни е перфектна и спираме да учим и участваме само в неща, в които сме добри, което не ни усъвършенства, както ако опитваме, падаме и пак ставаме.

Чърчил го е казал – „Никой успех не е окончателен, никой провал не е фатален. Важен е само куражът да продължиш.“
Та това ме вдъхновява в последните 15 години – че повярваш ли в него, другите ще те последват. Така се получава едно мини общество от около 70 души.

Дори мисля, че е по-голямо. Виж как за отрицателно време напълнихте залата в Сълза и смях…

Е, това е заради Яна (бел.авт, – PR-а на ШиЗи Про, която е с нас през цялото време) и моето голямо семейство. Всички актьори имаме големи семейства и тази зала е пълна с хора с покани.

Има ли поне 10 продадени билета?

Има два – мама и тати си купиха, защото Яна ми взе поканите, за да ги даде на журналисти.

Случвало ли ти се е здраво да се изложиш на сцена? Някои от тези неща, които не искаш никой да ги видял или чул, но няма как да накараш 100 човека да забравят?

Не, няма такива някакви или поне не ги запомням.
Спомням си, че във ВИТИЗ имах едно такова огромно разочарование. Играх в нещо, което беше толкова зле, че докато го играя си мислех „Боже, колко съм зле!“. И тогава родих много мъдра мисъл – „Не плашете щрауса, подът е циментов“. Идеше ми да си заровя главата в земята, разбираш ли. И се сетих, че ако съм щраус, не бих могъл.
Да ви разкажа за една случка в НАТФИЗ. Имах един професор, ама забележителен. Влиза веднъж супер усмихнат и от вратата го питаме:

– Как сте, професоре?
– Отвратително!
– А защо сте толкова усмихнат?
– По-зле не може да бъде!

Ей, какви хора има!