Решихме да споделим това преживяване на актрисата Елен Колева, поради няколко причини: първата е, че спектакълът „Многоклетка“ е от онези представления, за които не чувате всеки ден, защото няма от кого. Второ, защото именно любовта и всеотдайността към театъра са създалите на този моноспектакъл. Мариела Станчева е на 28 години, актриса на свободна практика. Завършва НАТФИЗ през 2011-a в класа на проф. Красимир Спасов и Николай Ламбрев. Следват една година щат във Варненския театър и… съдбоносното за нея участие на Национален конкурс за изпълнение на унгарска и българска литература. На този конкурс тя печели множество награди, но именно на него тя е забелязана от директора на Унгарския културен институт в София, г-н Тошо Дончев. Мариела е поканена да направи участие за деня на унгарската култура в института. Така се ражда авторският й спекаткъл „Многоклетка“ – събрал в себе си разкази от Лайош Наги, Карой Сакони, Ференц Шанта, Ищван Йоркен, а музикалните изпълнения в него са дело на самата актриса. Нямам търпение да ви запозная с този „приказен разказвач“ през очите на Елен Колева:
„Вчера бях на театър. Аз все по рядко ходя вече на театър, въпреки че обичам професията си. Та, вчера бях в камерната зала на “ Сълза и смях“. Малка, тъмна, притихнала сцена, обикновено точно на такава сцена се ражда истинското изкуство, лишено от излишни фойерверки, но наситено с дълбочина и смисъл. Моноспектакъл с интересното име “ Многоклетка“.
Отидох по покана на моята колежка Мариела Станчева. Мариела е италиански вариант на древноеврейското име Мария, което означава любима! И да! Точно така! На слабо осветената сцена имаше маса, два стола, старинно пиано и ноти. Разхвърляни ноти по цялата сцена. Ноти, висящи по стените, ноти, разпилени по пода… И Мариела, разкошна и лежаща на капака на пианото.
Затаих дъх в очакване на нещо и това нещо започна да се случва пред мен, пред нас! Такъв живот на сцената рядко може да се види или усети. Мощ без никаква претенция.
Една актриса, която се бори, но не с болна амбиция или спортен хъс, като повечето съвременни актриси в България, а с талант, красота и невероятната дарба на добър разказвач. Мариела е от онези приказни разказвачи, които те въвеждат в историята, потапят те в нея и същевременно те оставят сам да създаваш контурите на местата и хората. Забравих коя съм, защо съм ! Това е нещо като дълбока медитация, усещаш единствено дишането на пулсиращата сцена и запълнените паузи, наситени с гъделичкащо напрежение…
Гледах тази актриса и плаках, но не от женска завист, а от възхита и съпричастност, осъзнавайки къде живеем и как талантът е принуден да се бори с ужасяващата система на посредственост и комерсиалност, на задкулисие и лобита, на интриганство и агресия… Система, в която ми се налага да оцелявам и самата аз.
„Многоклетка“ – хм, собствения затвор, невъзможността да избягаш от себе си. А и защо да го правиш? Къде по дяволите си мислиш, че ще скриеш!? В смъртта! Смърт няма, има само собствени граници и разширяване.
Мариела завладя малката сцена, превърна я в нещо друго, пространството се изпълни от мелодията на пианото, всъщност единственият друг партньор на сцената. Мариела се превърна в животно, в богиня, в слабо човешко създание, в отчаяна жена, в блестяща актриса, в любима!
На нея не и е нужна отрупана маса, тя е от онези търсещи, талантливи създатели, които и един здрав стол да имат под себе си, им стига, за да създадат своя живот! И да! Изкуство се ражда чрез болката….!“
