Юлия Огнянова и нейните деца – Теди Москов, II част

0
0

В първата част на материала на журналиста Йордан Георгиев ви споделихме негово интервю с Юлия Огнянова от 2009 г. Какво разказва за философията си на работа и житейския път – прочетете ТУК.

Едни от най-изявените и талантливи ученици на Юлия са усвоили не просто формулите на творческия успех, но и уроци, които ще помнят цял живот. “Онова, което ще се опитам да постигна, е да пресъздам отделни щрихи от техните портрети, плод на мои лични наблюдения, усещания и спомени от срещите ми с тях.”казва Йордан. Във втората част от поредицата материали “Юлия Огнянова и нейните деца” той ви запознава с Теди Москов!

Йордан Георгиев

За мен Теди Москов е един от малкото представители на своето режисьорско поколение, запазили през годините ярката си индивидуалност. Не зная какво му е струвало това, каква цена е бил принуден да плати, за да остане себе си. Вероятно не е била никак ниска. Но го постигаше и продължава да го постига. Сякаш наистина участта да бъдеш ученик на Юлия Огнянова не е лека и не е за всеки.

Теди го разбира още когато е най-млад, най-пълен с енергия и с още живата илюзия, че чрез изкуството може да променя човека и света. Още когато веднага след Витиз е феодално разпределен далеч от София, в тогавашния град Толбухин, може би от същите онези хора, които години наред не са позволявали на Юлия Огнянова да поставя своите спектакли. Но пък още от там, от далечната провинция, с първия си спектакъл Теди показа ясно на тези хора, че някои могат, други – не.

Имал съм щастието няколко пъти да присъствам на репетиции на Теди Москов, а понякога те са много по-интересни от самите представления. Именно там е неговата творческа лаборатория, защото освен режисьор, той е и сценарист на спектаклите си, а сценариите му почти винаги се раждат именно в хода на репетициите.

Теди е надарен с три безценни качества: необятно въображение, оригинални идеи, раждащи се в изобилие и парадоксално, силно изострено чувство за хумор. Разбира се тези качества не са единственото богатство на неговия талант. Бил съм свидетел как хрумванията и идеите му се раждат буквално една след друга, а негови актьори са ми разказвали, че това се повтаря винаги и може само да се съжалява, че голяма част от тези идеи в крайна сметка не намират място във вече готовото представление.

Вероятно във времето Теди Москов е бил принуден да се раздели с част от илюзиите си, може би е имало периоди, в които талантът му е бил по-истински ценен в чужбина, отколкото у нас, но със сигурност за тези вече три десетилетия той успя да изгради свой уникален режисьорски стил и да отгледа своя предана публика, която му остава вярна, независимо дали критиците оценяват спектаклите му като добри или рутинни.

Защото аз вярвам, че зрителят се влюбва в гласа на режисьора, в неговия стил, а не толкова в историите, които разказва. И тази публика винаги би могла да разпознае неговия театър, черпещ вдъхновение от клоунадата и комедия дел арте, театър, който не следва логическото, сюжетно изграждане на спектакъла, а е композиран по-скоро на скечоподобен принцип и подчинен винаги на мелодиката на речта и темпоритъма, театър, в който фрагментът, миниатюрата, краткият анекдот са основно изразно средство и това напълно кореспондира с творческата природа и с театралното мислене на Теди.

Както казва неговата учителка Юлия Огнянова: „Допирът между отделните миниатюри е като допирът на тоновете, които раждат своя мелодия и образуват едно завършено цяло“. Най-показателно за отношението на Теди Москов към неговата учителка е едно изречение, което той ми каза в наш неформален разговор: че титлата „професор“ принизява Юлия Огнянова, защото професори много, а Юлия е единствена.

Усещането ми за Теди Москов е за човек, излъчващ свобода – както самият той, така и неговия театър. Представленията му ме карат да се чувствам по-свободен, подтикват ме да мечтая, че бих могъл да постигна нещо повече в този живот от това, което съм в делниците.

Онова, което винаги ще помня от срещите си с Теди е, че истински красивите мечти са неосъществимите, тези, които сме склонни да отлагаме за следващи поколения, за следващи животи. Защото ако мечтаеш за нещо, което можеш да постигнеш, значи си лишен от фантазия. Ще помня, че истинската мечта не може да се изговори. Можеш да изговориш само баналното, но онова, истински съкровеното, не може да бъде разказано с думи. Ще помня и разказа му за грузинския художник Пиросмани, който има своя представа за художествената истина и рисува лошият човек винаги малък, а добрият човек винаги голям. Мисля си, че подобна особена перспектива към света и живота има и в спектаклите на Теди Москов.

Един от уроците на Юлия Огнянова, който Теди следва и който като тема периодично се появява в спектаклите му е умението чрез присмеха на клоуна да се надсмива над политическата поквара и безнравственост, без значение дали говорим за времето на социализма или за днешното време. Такъв беше един от първите му спектакли – „Фантасмагории“ на сцената на Смолянския театър, такива са и две от последните му представления – „Недоразбраната цивилизация“ в Малък градски театър” Зад канала” и „Професия лъжец“ по „Джелсомино в страната на лъжците“ от Джани Родари във Варненския куклен театър. Два спектакъла, представляващи шеговит, алтернативен поглед към сериозни събития от българската история и народопсихология.

Мислейки си за тези представления се сещам за един любим мой разказ на Селинджър, чието заглавие звучи като посвещение – „На Есме – с обич и омерзение“. Като че ли именно по същия начин Теди Москов посвещава тези спектакли на България – с обич и омерзение като тези две чувства непрекъснато се борят кое да надделее временно, точно като плюса и минуса в електрическия заряд. Омерзение от това, че продължаваме да живеем в система, която унижава можещия, която подтиска този, който иска да работи повече от другите. Болка от това, че винаги гледаме да минем тънко, че сме склонни да вършим всичко друго, само не и това, което се иска от нас, че предпочитаме да клинчим, вместо да работим. Болка от това, че все повече се увеличава броя на „лошотърсачите“ в нашия живот – хора, които са в състояние да откриват лошото и в най-хубавото. И разбира се обич.

Истинска обич към малкия човек. И въпреки че в едно мое интервю Теди беше споделил, че малкият човек на Чаплин вече не е симпатичен, не буди съчувствие и жалост, тъй като е станал агресивен и за да оцелее е започнал да изнасилва, да краде и убива, с финия си усет на творец режисьорът продължава да открива своя любим герой – малкият човек, изправен пред големите заблуди на враждебния свят, чието най-ценно качество е именно, че е останал човек.

Недоразбраната цивилизация

Никога няма да забравя една от емигрантските сцени в спектакъла „Недоразбраната цивилизация“, монологът на героинята на Христина Караиванова, в който тя казва: „Аз станах сълзопродавачка. Те тук не могат да плачат. Затова аз плача вместо тях. Те наричат моите сълзи изкуствени, но те не са изкуствени, защото са моите. Събирам им ги в едни шишенца, те си ги капят в очите и се правят, че плачат. Ама те плачат с моите сълзи. Защото те не знаят от какво съм ги изплакала. Плачат за глупости. Днес очите ми пресъхнаха. Сълзите ми са на привършване. И сега така ще си загубя работата.“ И малко по-нататък: „Влюбих се в Жан-Кристиан. И един ден, за да го впечатля, отидох да си купя изкуствени сълзи. И усетих, че тези сълзи са моите. И веднага разбрах защо съм ги изплакала.“

Едно от най-красивите и сполучливи определения за Теди Москов даде в едно мое интервю актьорът Деян Донков, който изигра ролята на Сирано в негов спектакъл. Деян го нарече „най-голямото дете на света“ заради детската неподправеност, с която Теди реагира на всяко нещо около себе си. Може би затова той толкова много обича онзи биографичен спомен на любимия му Фелини, в който италианският режисьор разказва как като малък е мечтаел да си остане дете и изобщо не е можел да си представи, че някога ще порасне и ще бъде като другите пораснали хора и накрая завършва с думите: „Може би затова остарях, без да порасна“.

Прави ми впечатление, че през последните години хуморът на Теди все повече се примесва с нотки на тъга и меланхолия, но в същото време става и все по-поетичен. Усеща се, че го боли заради тази бездуховност, в която сме затънали. Една от най-красивите и метафорични сцени в спектакъла „Красотата спи“ беше трогателният епизод, в който книгите се спасяват, отлитайки като ято към четящите страни. Защото „безкнижността, таз сила нова“, както казва Теди, ни завладява все повече.

Каквато ти ме искаш

Преди няколко години, малко след като завърши поредния си силен спектакъл – „Каквато ти ме искаш“ по Луиджи Пирандело в Народния театър Теди Москов обяви публично, че приключва с театъра. След това обаче отново продължи. Иска ми се да вярвам, че това негово решение не е окончателно, защото той неведнъж е казвал, че хуморът е обратната реакция на тъгата и болката, че него тъгата го кара да се смее, че той се смее на тъжни неща. Именно затова ми се иска да вярвам, че и този път Теди ще успее да превърне тъгата и меланхолията си в смях и по този начин ще роди поредния спектакъл-откровение, който ще ни накара да се върнем отново в неговия театрален свят.

Очаквайте 3-та част на “Юлия и нейните деца” с Александър Морфов!

ОТГОВОРИ

Please enter your comment!
Please enter your name here