Юлия Огнянова и нейните деца – Нина Димитрова (VI част)

0
0

Автор: Йордан Георгиев

Нина Димитрова остана единствената сред възпитаниците, излезли изпод шинела на Юлия Огнянова, която продължава да се занимава с преподавателска дейност. Неслучайно един от последните ученици на Нина, превърнал се впоследствие и в неин партньор в театър „Кредо“ – младият актьор Стелиан Радев определя работата си с нея като „една магистратура по въображение“, която го е направила по-наблюдателен, по-изобретателен не само на сцената, но и в живота и го е научила да мисли все повече „outside the box“, както казват англичаните, тоест, извън нормите, в които си свикнал да се ограничаваш. Именно Стелиан Радев замени Зуека в спектакъла „Шинел“.

Мисля си, че няма да бъде пресилено ако кажа, че „Шинел“, който се превърна в емблемата на театър „Кредо“, разпознаваема не само в България, но и по света, е спектакъл-институция в българския театър. Спектакъл, който вече 25 години продължава успешно да прелита граници. Спектакъл, в който сякаш наистина има закодирана вечност и който превърна Нина Димитрова и нейните партньори в истински посланици на българската духовност по света.

Със сигурност заслуга за това има и основната тема в спектакъла – темата за свободата. Именно желанието за свободно творчество ражда театър „Кредо“ в далечната 1992 г., в един от най-трудните периоди за българската култура, няколко години след като „вятърът на промените“ се усети и у нас. Тази независима театрална формация въплъщава в себе си кредото на Нина, че театър може да се прави и по различен начин, извън конвенционалните разбирания. Тоест, за да направиш спектакъл-институция, трябва да напуснеш институцията.

Театър „Кредо“ е основан на принципа на бедната естетика и абсолютния минимализъм. За Нина истински театър се прави не с пари, а с идеи, с въображение, с горене. Прави се тогава, „Когато те стяга чепика“, както е казвала Юлия Огнянова. Ако усетиш, че те стяга левия чепик задължително трябва да потърсиш къде е десния. А той обикновено е в публиката. И тогава, когато усетиш, че и теб, и зрителите чепика ви стяга на едно и също място, тогава се случва истинския театър.

Именно Юлия Огнянова е отворила очите на Нина за един друг, по-плебейски, но по-интелигентен и необичаен театър. От своя учител тя е проумяла силата на активната творческа природа и многообразието на многовариантното мислене. Другият важен урок в живота си Нина е научила от своята баба, че когато всички вървят вляво, ти трябва да вървиш вдясно. Само тогава ще те забележат. Защото най-лесно е да бъдеш еднакъв. Затова трябва да бъдеш винаги не там, където е тълпата, а там, където е душата ти.

През годините Нина е успяла да овладее важното умение да превръща дефекта в ефект. Още в началото на творческия й път най-сериозният дефицит за нея и Зуека – липсата на пари, й помага да проумее, че свободата е само в ограниченията. Защото ако ти не си притиснат, ако не си ограничен от средства и възможности, никога няма да разбереш какво е свободата. . .

За мен спектакълът „Шинел“ е феномен в българския театър най-малко по две причини: На първо място, с него театър „Кредо“ преобърна театралното мислене и разби единствения познат дотогава модел за правене на театър у нас, внедрявайки в същото време свой собствен модел – да си тотален автор на спектакъла – режисьор, актьор и сценограф едновременно, да го правиш сам и сам или заедно с един партньор да играеш в него. Защото малкото също може да бъде голямо. Неслучайно Юлия Огнянова нарича театър „Кредо“ „малкият театър с голям духовен обем“ и го определя като едно от явленията в театралния ни живот.

„Шинел“ е феномен и затова, че в продължение на цели 25 години, въпреки че премина през какви ли не перипетии, успя да съхрани своя сценичен живот. И то във време, в което живеем един реалити-живот, във време, в което преобладават еднодневките, най-удобно е да бъдеш посредствен, време, в което липсва постоянството, липсва памет за миналото и традициите ни. В такова време „Шинел“ не само оцеля, но и продължава да шества успешно по световните сцени.

А равносметката за международните му гастроли е повече от показателна: участия в над 150 фестивала на три континента – Европа, Азия и Америка, сред които и такива знакови за световния театър места като фестивала в Единбург [при това две години поред}, единственият български спектакъл, игран на Барбикън Център в сърцето на Уест Енд в Лондон, първият международен гост на големия фестивал „Златната маска“ в Москва, където руската преса написа, че успехът на „Шинел“ в страната на Гогол е най-голямата награда за това представление. До този момент „Шинел“ е игран общо на 9 езика и като че ли наистина този спектакъл има 9 живота. Защото при превода, следвайки духа и законите на всеки един от тези езици, представлението заживява свой собствен живот. За жалост, може би по стара наша традиция, българското признание за “Шинел“ дойде доста по-късно след първите аплаузи и награди, които спектакълът извоюва в чужбина.

Не на последно място, с „Шинел“ Нина Димитрова се нарежда до такива творци като Теди Москов, Александър Морфов и Катя Петрова, всички те възпитаници на Юлия Огнянова, които създадоха, развиха и усъвършенстваха в различни вариации качествено нова естетика, нова школа в българския театър през последните две десетилетия – школа, основана на симбиозата между куклени похвати и изразни средства на драматичния театър. И едва ли може да има по-подходящ автор, който да бъде интерпретиран в тази стилистика от Гогол.

Театърът на Гогол се отличава с една особена приповдигнатост, стилизация, дори марионетъчност. Наричат героите му „марионетки с душа“. Затова не е изненадващо и изключително интересното театрално решение на Нина и Зуека техният Акаки Акакиевич да бъде представен като една парцалена кукла, която се огъва във всевъзможни посоки според ситуацията. При Гогол има подмяна на човека с предмет. При него по Невски проспект се разхождат не хора, а цилиндри, ръкавици и шинели. Разхождат се предмети. Просто човекът в тези времена не е важен [а май и в днешните}. Важно е как е облечен, как е обут, как се разхожда по улиците и как след него „мирише на хилядарки“.

Нина Димитрова винаги започва спектаклите си от там, където свършва оригиналното произведение. В случая с „Шинел“ това е смъртта на Акаки Акакиевич и превръщането му в призрак. Този призрак броди в спектакъла, снове из петербургските улици и задига шинелите от гърбовете на хората, ДОКАТО бива заловен от ловците на бездомни кучета Грицко и Панас. Но когато им разказва безрадостния си живот те толкова силно се трогват, че го пускат на свобода. Декорът в спектакъла е съвсем пестелив: една самотно стърчаща клетка, няколко парчета картон, всичко останало е изпълнено с въображение.

Сценографията винаги е основно действащо лице в спектаклите на „Кредо“. Тя е равностоен партньор на актьорите, пълноправен участник в представлението. Много често в нея се съдържа и основното решение, концептуалната идея на спектакъла. Именно така е и с тази клетка, която е метафора на шинела-затвор, на капаните, заложени по жизнения път на човека. Любима моя сцена в този спектакъл е своеобразната клоунада в неговия епилог, която е прекрасен израз на абсурда, в който живеем. Героите са вътре в клетката и колкото и да я въртят и променят, тя си остава затвор, а те си остават вътре в нея. Но на финала те ни показват колко е просто да се провреш между пръчките на този кафез и да се окажеш навън. С тази клоунски наивна игра на влизане и излизане на героите от клетката, актьорите сякаш дават ключ на зрителите за това какво е свободата и колко лесно постижима е тя. Всеки я носи в себе си, жадува я, мечтае за нея, но забравя, че трябва и малко да се понапъне, за да я добие.

Мисля си, че дори и днес да има моменти, в които Нина, леко по фаустовски, съжалява, че не може да си върне онзи ентусиазъм, който е имала на младини, той продължава да блика от нея заедно с нестихващата й енергия, оригиналните й идеи и желанието й за работа. След като прекрои шинела за младия актьор Стелиан Радев, заедно с него продължиха експедицията в света на Гогол с моноспектакъл по „Дневникът на един луд“. А в момента тя подготвя по повод 25-годишнината на театър „Кредо“ нов моноспектакъл, този път за другия млад член на тази минитрупа – Димитр Несторов.

И Нина, и нейният театър приличат на онези дървета, които колкото и да са брулени от бурите, колкото и временни затруднения да са срещали по пътя си, оцеляват с векове и надживяват много свои събратя. И като че ли разковничето се крие именно в кредото на Нина и трите знакови думи в него – вяра, свобода и оптимизъм.

Очаквайте шеста и последна част от поредицата “Юлия и нейните деца” с Марий Росен.

ОТГОВОРИ

Please enter your comment!
Please enter your name here