Юлия Огнянова и нейните деца – Мая Новоселска (IV част)

0
0

Автор: Йордан Георгиев

С Мая Новоселска и спектакъла „Едно малко радио“ е свързано едно от редките, от специалните преживявания в живота ми. Една от най-съкровените и недостижими мои мечти още от малък е мечтата да мога да летя. И с времето открих, че именно театърът е мястото, където тази моя красива илюзия – усещането за летене, намира своето най-пълноценно проявление. И разбира се това се случва много рядко, единствено при онези срещи-откровения с театъра, когато някак неусетно преставаш да бъдеш подвластен на законите на гравитацията и свободен, духът ти се устремява към едни други орбити и измерения и макар и за кратко успяваш да се докоснеш и да видиш невидимото, незримото с просто човешко око.

Именно такова събитие за мен е моноспектакъла на Мая Новоселска „Едно малко радио“ – едно искрено, завладяващо, изключително емоционално откровение, събрало сякаш в себе си плодовете на целия житейски и творчески опит, целия талант, чувство за импровизация, усет към красивото и смешното в живота, изобщо всичко онова, което познаваме като театралният свят на Теди Москов и Мая Новоселска.

Този спектакъл е един от най-добрите примери как човек може да си изгради точен и правдив автопортрет чрез изкуството, което обича и което го е формирало като личност – любимата музика, книги и филми. Затова и той звучи като искрена и трогателна изповед и със сигурност е най-личното представление за Мая. В него наред с геговете, игрословиците, изключителните епизоди с пантомима и музикалните импровизации на Мая Новоселска, звучат и текстове от няколко световноизвестни творци – Фелини и Мастрояни, Юрий Олеша и Андрей Платонов, Емил Чоран и Едгар Доктороу, които са истинското вдъхновение, основния катализатор за раждането на спектакъла.

Гледах за първи път „Едно малко радио“ заедно с моя колежка и приятелка от университета, която още същата вечер написа в блога си един емоционален текст, посветен на това представление, в който между другото имаше и следните редове: „Нежна е Мая, толкова нежна, че усетих как раменете ми се отпускат. Като че ли ме е прегърнала и ми разказва за Неапол. Никога преди не бях усещала такава липса на дистанция между себе си и актьорите. Никога не бях играла на сцената заедно с тях, не съм се припознавала в крушка, пингвин или стол. Мая долетя като странна птица на прозореца ми, прикани ме да й отворя и уви, вместо аз да я нахраня, тя ми подаде „една коричка хляб“. Не съм излизала по-празна и по-чиста от театър.“

Цитирам тези нейни думи, защото спектакълът на Мая е наистина една прегръдка, едно взиране с грижовни очи и обич към човека, носталгия по онова, което бихме могли да бъдем, един продължителен и извисяващ полет на духа.

За мен Мая Новоселска е най-прекрасното въплъщение на човека-клоун в българския театър. Толкова виртуозно умее да жонглира между делничното и възвишеното, между смешното и трагичното, красивото и грозното и с толкова невероятен усет за абсурдното в живота.

Мая сякаш наистина е овладяла до съвършенство парадоксалната природа на клоуна, който едновременно с едното си око се смее, а с другото плаче и докато душата му страда е призван с тялото си да забавлява зрителите. Тя е един от малкото актьори, които познавам, способни да потъват толкова дълбоко в това, което правят. Виждал съм Мая и извън сцената, и в неформални разговори, слушал съм нейни интервюта, в които тя е толкова отдадена и обсебена от една тема, че дори не чува другите въпроси на журналистите, пропуска ги покрай себе си и отново без никакво усилие връща разговора на темата, която единствено я занимава. Обикновено това са теми, свързани с любимите й книги, с поредния спектакъл, който гради, с киното или с нейното детство.

Освен прекрасните спомени от срещите си с Мая, тя ме накара да открия за себе си и няколко книги, които завинаги ще останат любими мои четива – писмата на Ван Гог, „Легенда за Сан Микеле“ на Аксел Мунте, Юрий Олеша с романа „Завист“, както и с разказите му и автобиографичната книга на Марчело Мастрояни „Аз си спомням, да, спомням си“ – всички те, по един или друг начин, свързани с „Едно малко радио“.

Наистина е невероятно абсурдното мислене и въображението на Теди и Мая. Една патица пада от небето на сцената, за да се яви на кандидат-човешки изпит и заема единственото свободно място – на жена-актриса. И виждаме в края на представлението, че въпреки несъвършеното човешко тяло тази птица отново успява да полети и да зарази с полета си и зрителите.

Има една много красива и пропита с носталгия сцена в този спектакъл, в която героинята на Мая разказва как никога досега не е била в Неапол и същевременно подтичва след белите обувки и бялата панамена шапка на своя въображаем неаполитански обожател. Един трогателен епизод, който можем да приемем като перифраза на известната мисъл на Пруст, че най-добрият рай е изгубеният рай. Защото наистина неслучилите се неща, нещата, които си фантазираме и раждаме във въображението си са много по-красиви от онова, което ни се е случило в реалността. Неслучайно комитетът по опазване на въображението и фантазията играе толкова важна роля в спектакъла. Мая е член на този комитет откакто се помни. И затова може би толкова често обича да припомня мисълта на Фелини, че фантазията на човека е по-свещена от реалността. И доказателството е, че ако се присмееш на нечия реалност може и да ти простят. Но никой няма да ти прости, ако се присмееш на фантазиите му.

Накрая: Винаги, когато си мисля за Мая се сещам за онази прекрасна песен за малкия човек, по текст на Рада Москова {майката на Теди}, която звучеше в един от епизодите на „Улицата“: „През трусове разни и всички промени, той минава, минава и винаги си остава… човек“.

Прочетете и останалите материали от поредицата “Юлия и нейните деца”. В категорията, наречена на името на неговото радиопредаване “Без маски”, Йордан Георгиев ви среща с Юлия Огнянова, Теди Москов, Александър Морфов и др.

ОТГОВОРИ

Please enter your comment!
Please enter your name here