Автор: Йордан Георгиев
Марий е последното от „децата“ на Юлия Огнянова, най-младият сред нейните възпитаници. Дори си мисля, че може само да се съжалява, че той е наистина последен, тъй като именно от него би тръгнало новото поколение ученици на Юлия Огнянова, ако тя имаше възможност да продължи да подготвя свои класове в Натфиз – поколение, което би обогатило театъра с нова естетика, с ново театрално мислене.
Макар и „сам юнак на коня“, Марий Росен и неговият път в изкуството ми дават достатъчно поводи да бъда убеден в това. Безспорно той е най-универсалният творец сред възпитаниците на Юлия Огнянова – режисьор, актьор, музикант, текстописец, понякога няколко от тези неща едновременно. Освен това той като че ли стигна още по-далеч в желанието си да надскочи модела на конвенционалния тип театър и да докаже, че истински театър може да се прави навсякъде. Именно негови са най-интересните и най-сполучливи театрални експерименти през последните години.
За мен спектакълът, който като че ли обобщава творческите търсения на Марий и представлява връх в досегашната му режисьорска биография е „Влиянието на гама лъчите върху лунните невени“ по пиесата на Пол Зиндел, която му донесе Икар за режисура. Тази награда сякаш дойде, за да“осребри“ усилията му, довели до раждането на един много личен за него спектакъл, за който се е готвел цели 15 години, докато намери най-подходящите изпълнители на отделните роли.
Защото за Марий първото важно условие, за да се получи истински добър спектакъл е точния кастинг. Тази химична реакция, позволила на Марий да припознае текста на Зиндел като свой му дава възможност да разкаже през него за някои теми, които го занимават болезнено силно. Спектакълът сякаш танцува на ръба на два, на пръв поглед, несъвместими един с друг светове, съчетавайки от една страна космическите теми за слънцето, звездите, вселената и големите експлозии в нея, довели до появата на живот на земята и от друга страна онзи микрокосмос, микровселената на най-интимното човешко общуване, в тесния кръг на най-близките хора, може би за да ни покаже колко крехки, уязвими и нищожни сме всички ние на фона на цялото мироздание, подобно на онези миниатюрни, невидими с просто око частици – атомите, от които сме изградени и ние и цялата материя.
Марий се вълнува и силно се тревожи от радиацията в човешките взаимоотношения – тази агресия, с която се облъчваме непрекъснато като микроатомни експлозии, които освобождават толкова много негативна енергия в пространството около нас. Неслучайно една от героините в пиесата – Матилда, това интровертно и до болка ранимо момиче, мечтае, че ще дойде ден, в който човечеството ще овладее странната и красива енергия на атома и тогава светът ще се промени към по-добро.
И ако от научна гледна точка това все още ни изглежда прекрасна утопия, то за Марий е напълно реалистично да се научим да ограничаваме вредоносния ефект от постъпките и действията си спрямо другите. И тук, както и в много спектакли на Марий героите принадлежат към онази категория, която сме свикнали да наричаме маргинали, аутсайдери, хора, които винаги се провалят в опита си да се впишат в реалността. Има една показателна реплика на майката: „Само малко да си различен и те гледат да те унищожат“.
Марий харесва тези маргинални същества, изпитва истинска обич към тях, защото въпреки че не успяват да се адаптират към този враждебен за тях свят, въпреки че не стават част от матрицата, всъщност точно това ги прави живи и чувствителни. За Марий всеки от нас носи в себе си една маргинална частица, която крие и не афишира, защото не иска да бъде видян слаб. И той се опитва да извади на светло и от героите, а и от зрителите точно тази частица, която се опитваме да скрием.
Отношението на Марий към героите в пиесата обхваща цяла палитра от настроения и режисьорски подходи. Той е ту провокативен до крайност, ту дълбоко нежен, ту жестоко ироничен, ту безкрайно съчувстващ и състрадаващ на тези персонажи.
Спектакълът завършва с два отделни финала, пораждащи изключително любопитен контраст помежду си, сякаш като знак, че той носи едновременно и светлината, и мрака, и надеждата, и отчаянието – от една страна думите на майката „Мразя света.“, които слагат точка на битовия сюжет и от друга страна последната реплика на Матилда „Атом, каква красива дума!“ като може би най-съкровения израз на копнежа й за нещо повече от това, което животът й е дал. Тоест, постановката достига до най-дълбокото дъно и след това се оттласква до най-чистата светлина.
Това, което Марий Росен привнесе като нова посока в театралния ни живот е специалният начин, по който подбира пространствата и като архитектура, и като интериор, за да ги превърне в естествен декор на своите представления.
Животът на „Лунните невени“ започна в сградата на един бивш магазин, след което беше пренесен на импровизираната сцена на бивша пицария във вътрешния двор на общински културен дом „Средец“. С този спектакъл Марий продължава една своя поредица, озаглавена „театър в реална среда“, стартирала преди години със спектакъла „Отровата на театъра“ и продължила с един друг спектакъл – „Смъртта и момичето“, който пък се играеше в жилищен апартамент.
Идеята на Марий е да намери такова пространство, което напълно да покрие изискванията на драматурга за място на действието. Този подход до голяма степен му дава възможност за един хипернатуралистичен прочит на пиесите, които поставя, но това не винаги е задължително. Много често този натурализъм преминава в условност, както е в „лунните невени“, но дори и тогава той се стреми да използва всички възможни предмети от бита на героите – понякога ги опоетизира, понякога ги уголемява или смалява, но те са винаги там.
За Марий заниманието „театър в реална среда“ е свързано с това да намери пространство, което да бъде стабилен, здрав компонент, около който режисьорът и актьорите да могат да надграждат. Обикновено едно от най-сериозните предизвикателства за актьорите в подобна среда е това, че липсва „четвъртата стена“ и контактът с публиката е съвсем непосредствен. Често актьорите са зависими от реакциите на зрителите, особено при някои радикални решения, заложени в представлението. Понякога има съпротива, в други случаи енергията е позитивна и зареждаща актьорите и тогава представлението се оттласква толкова нависоко, че приближава до своя хоризонт.
В този спектакъл, а и в повечето представления на Марий героите през цялото време са пред публиката, няма влизане и излизане от сцената, няма кулиси, дори гримьорната е видима за зрителите. Действието не спира да тече за всеки герой, дори и когато той, поне по автор, не е активен. Това отваря пред публиката страшно много възможности за наблюдение, така че на моменти тя става наистина разногледа. Наред с това действието е толкова интензивно и обсебващо, че зрителите нямат време да разсъждават по време на представлението и едва след неговия край се опитват да асимилират какво всъщност се е случило. Марий атакува {в най-хубавия смисъл на думата} възприятията на зрителите – и визуално, и слухово, и сетивно, и с миризми, за да ги спечели за своята акция.
Решението на Марий да прави независим театър, или, иначе казано, да плува срещу течението, е колкото трудно, толкова и мотивиращо. Затова със сигурност проектът „Театър в реална среда“ ще има своето продължение. Но паралелно с това Марий е пълен с други оригинални идеи. Лично аз с голямо любопитство и интерес очаквам един негов проект, който ще представлява компилация между „Палата номер 6“ на Чехов, „Преображението“ на Кафка и „Степният вълк“ на Херман Хесе – отново една гранична тема за нормалността и онова, което е отвъд нея. Спектакъл, за който Марий се готви от доста време и който е сред онези проекти, които са важни за целия му живот. Затова и той има търпение към него, както имаше търпение и дочака момента, в който реализира „Лунните невени“.
