Автор: Йордан Георгиев
Катя Петрова е най-успешният български куклен режисьор за последните 25 години. И не е нужно да се обосновавам допълнително, тъй като всеки би могъл да провери сухите факти. А те свидетелстват тъкмо за това. Дори само международното признание, което нейните спектакли са донесли на България, многобройните й награди от европейски и световни фестивали, говорят красноречиво сами по себе си. По-важното е друго.
Катя Петрова е творец, който силно вярва в човека, защото вярва на детето в него. Неслучайно децата в нейните спектакли, освен носители на безграничната фантазия, на невинността, свободата и чистотата, присъщи за тази възраст, много често в днешния объркан свят с преобърнати стойности, именно те се превръщат в онези мъдреци, които ние, възрастните трябва да слушаме, защото могат да ни припомнят някои позабравени неща – как да живеем истински, как да вярваме, да обичаме и да мечтаем. Защото чувството за справедливост, усетът за това кое е добро и кое не е, умението да състрадаваш са наистина вродени и сякаш закодирани в децата.
И колкото и парадоксално да е впоследствие тези качества биват постепенно деформирани и заглушени именно от онези институции, които са се нагърбили с грижата за възпитанието на тези деца – семейството, училището и обществото. Катя Петрова цени силно тези качества, защото вярва, че те са в състояние да ни помогнат да си възвърнем изгубената невинност, да раздвижат и освежат закърнелите ни сетива за истинските стойности в живота.
Не рядко децата в нейните спектакли са и онзи болезнен коректив срещу тъпоумието на политическата класа. Спомнете си „Цар Шушумига“ по прекрасната пиеса на Константин Илиев и момиченцето, което сваля короната на карикатурния цар – алегория на всички диктатори от всички страни. Именно с този спектакъл след повече от 20 години България за първи път беше представена на световния конгрес на Унима в китайския град Ченг Ду и се завърна от там с две престижни награди – за цялостен спектакъл и за костюми и кукли.
За Катя детството е метафизика. То е състояние на духа. В нейните представления то ни се разкрива на едно друго, вече духовно ниво. Тя му придава едни дълбочини, много различни от общоприетата ни представа за този период от човешкия живот.
За мен Катя Петрова е един от най-чистите, един от най-скромните, дори свенливи хора, които познавам – нещо, може би нетипично за нейната професия, но пък точно заради това всяка среща с нея ме кара да обичам още по-силно изкуството. За мен винаги ще остане загадка как тя успява да претвори в думи и в картини всички свои фантазии. Усещането е като за докосване до едно красиво вълшебство.
Именно защото Катя Петрова обича детето в човека, затова обича толкова много и актьорите, с които работи. За нея само когато са заедно, режисьорът и актьорите могат да свещенодействат. Но актьорите са онези, които правят чудесата, измислени от нея. Затова тя винаги умее да направи така, че на артистите в нейните представления „да им бъде светло под шапката“, както е обичала да казва Юлия Огнянова.
Катя се опитва да отключи въображението на актьорите, да ги направи истински свободни, да ги превърне в свои съмишленици. И нещо много важно, „да ги обърне от стола“ – отново израз на нейната учителка, тоест, да преобърне в тях всичко научено, да ги накара да избягат от стериотипите и познатите схеми, за да може всеки път наново да „откриват велосипеда“.
И със сигурност мнозина артисти ще потвърдят, че още при първата си среща с нейния театрален език са открили в себе си нови изразни средства, нови пътища, нови неподозирани проявления на актьорския си талант. Доказателство за това са и актьорите от театър София, които играят в „Роня“ и особено актьорите от пазарджишкия театър, които играеха в „Цар Шушумига“ и постигнаха впечатляващи резултати в работата си с кукли – нещо, което правеха за първи път в биографията си.
Най-ценното, което Катя Петрова е научила от своя духовен учител Юлия Огнянова е, че режисьорът трябва да бъде личност, да има позиция в изкуството, да умее да мисли по различен начин, да търси неочаквани ходове и нещо много важно: да слуша интуицията си и да й вярва безрезервно. Именно от Юлия Огнянова Катя е наследила обичта си към клоунадата, към игровия подход – принципът на играта, на който са подчинени представленията й, към умението да подтиква актьорите да импровизират по поставени от нея задачи.
„Семейство Замза“ е доказателство, че дори когато работи изцяло със студенти, Катя постига забележителни резултати в своите спектакли. И въпреки че като че ли това е първи подобен експеримент за нея „Семейство Замза“ е своеобразно продължение на теми и проблеми, които са я вълнували в постановките й досега. Защото той ни показва какво се случва с възрастните тогава, когато спрат да се учат от децата и загърбят онези нравствени ценности, които са мерило в живота ни.
Именно тогава се стига до едно все по-трудно и лишено от сърдечност общуване между хората, до самота и отчуждение. Катя никога не пристъпва към реализацията на нов спектакъл преди да е открила всички онези допирни точки между текста и съвременната действителност, онова, което прави пиесата съзвучна с тревогите на днешния ден. В същото време всеки неин спектакъл е свързан с онова, което чувства и преживява в момента, с паниката, страховете и болките й. Затова и в нейния необичаен прочит на новелата на Кафка „Преображението“, тази абсурдна история за трансформацията на редовия чиновник Грегор Замза в насекомо, водещо за Катя е чувството й за тревога от това, че все повече ни липсват сетива за болката на другите, за кризата на личността вследствие отсъствието на толерантност и разбиране дори към най-близките, което ни обрича на изолация и ни кара да се чувстваме отхвърлени от обществото.
Работейки по тази постановка Катя си припомня думите на Юлия Огнянова, че хората са се научили да умират заедно на война, но не са се научили да общуват в реалния живот. Не сме се научили да живеем заедно, да се обичаме и да си помагаме. В този спектакъл откриваме всички онези изразни средства, които изграждат разпознаваемия почерк на Катя Петрова – силен афинитет към условността в кукления театър, към импровизациите, интерес към сериозната драматургия и изграждане на сценичния разказ на монтажен принцип.
Спектакълът представлява истински синтез от няколко взаимодействащи си компонента: на първо място, работа с няколко вида кукли – марионетки, кукли на водачи, естрадна кукла, кукли манекени, кукли представляващи отделни елементи от човешкото тяло. Наред с това: различни типове маски, актьорска игра, издържана в стилистиката на абсурда и гротеската, танцови елементи, оригинална анимация в движение, чрез която актьорите рисуват с телата си в пространството невероятни образи и същества и прекрасна игра със светлината. . Изобщо, джазът, импровизацията, е ритъма, в който диша театърът на Катя Петрова. А знаем, че джазът е музикалният еквивалент на свободата. Към всичко това се добавят и бийтбокс уменията на актьора Любомир Желев, който води куклата на Грегор Замза като по този начин Катя иска да покаже, че макар и изгубил човешкия си образ, изгубил идентичността си, Грегор не се е разделил с душата си и е запазил ярката си индивидуалност.
Именно затова тази кукла е моделирана така, че да буди аналогии с извънземно, със същество сякаш не от нашия свят. Защото за Катя Грегор е изящен по дух и чувствителност, въпреки че след трансформацията си изглежда отвратителен на вид. Този контраст между тялото и лицето му е един от знаците в спектакъла. „Семейство Замза“ подтиква зрителите да се настроят на един по-различен мисловен и емоционален режим. Философските внушения в него въздействат по-скоро на инстинктивно, на сетивно ниво.
Връзките в спектакъла са на асоциативен принцип, разгърната е богата система от знаци и метафори. Един от най-важните например е ябълката – библейският знак за любовта между хората, за срещата на Адам и Ева. Тук в спектакъла тя се превръща в оръдие за убийство. Именно с нея бащата замеря Грегор и неговата кукла става все по-малка, превръща се в точица и накрая изчезва. Друг такъв знак-метафора са останалите членове на семейството, облечени в черно-бяло, с черни шапки, те символизират именно онова мрачно общество, което не дава път на личността, на малкия човек. Затова смъртта на Грегор се превръща в спасение за него, в светъл изход от един лишен от светлина живот.
Мисля си, че най-хубавото за Катя Петрова е, че „Семейство Замза“ поставя едно ново начало в нейната биография. С този спектакъл тя намери нови свои съмишленици, в лицето на възпитаниците на професор Дора Рускова, защото тя вярва, че именно те и тяхното поколение са хората, които ще променят света. Затова със сигурност тепърва ни очакват още театрални събития, още истински полети на духа, родени от съвместната работа на Катя Петрова и тези млади хора.
