Автор: Йордан Георгиев
„Юлия и нейните деца“
По този начин писателят, сценарист и драматург Боян Папазов озаглави четвъртата, последна новела от документалния си филм „Това име го забравете“, посветен на незабравимата Юлия Огнянова, която ни напусна преди година. Самата тя неведнъж е намирала повод да сподели, че гледа на студентите си като на свои родни деца. Така и се е обръщала винаги към тях.
През май 2009 г. имах редкия шанс да направя обширно интервю с Юлия Огнянова за радио Алма матер. Първоначално, в телефонен разговор, тя любезно отклони предложението ми като поясни, че не обича да дава интервюта. Но два дни по-късно, когато се срещнахме на премиерата на нейния спектакъл „Тапетите на времето“, изграден по стихове, интервюта, сценарии и части от досието на Константин Павлов, сърдечно ми призна: „Почти веднага след като затворих телефона съжалих, че Ви отказах. Защото си помислих: „Ти трябва да говориш пред студентите. На тях не можеш да им откажеш.“
Един от най-вълнуващите моменти в това интервю беше разказът на Юлия Огнянова за работата с нейните ученици. Ето два кратки откъса от него:
„Никога не съм търсила сюжетната връзка. Така съм учила и моите студенти – освен сюжетната структура на спектаклите, да могат да мислят и монтажно. При допиране на две неща, които нямат сюжетна връзка, дори наглед нямат никаква връзка, съединени заедно, те изграждат някакъв вътрешен смисъл. Моята гледна точка е такава.
Всичко си взаимодейства. Това е един универсален, космичен закон. Дори желязото може да си взаимодейства с въздуха, изобщо с всичко, до което се допира – предметите, елементите, хората, абсолютно всичко. И взаимодействайки си, те се променят. На моите студенти им правех един експеримент с цветове. Изрязвах нещо, което е в червен цвят. После го поставях в едно обкръжение от топли цветове, а веднага след това им показвах да видят червеното, обкръжено от студени тонове. И ги оставях сами да усетят как червеното се изменя за човешкото възприятие.
Ако няма взаимодействие, тогава не би имало такова нещо. Винаги изхождам от това. Може би е субективно мое виждане. Не казвам, че е по-добро, защото сюжетните структури съществуват още от най-дълбока древност, от времето на АРистотел. Знаем каква драматургия са имали гърците. Обаче мен ме тегли към това. И те свикнаха така – учениците ми. Но свикнаха и да изграждат структурите. Така че това е моят начин на работа.“
„Опитът от Бургас ми помогна, дори и без да го осъзнавам, и в работата ми със студентите. Знаех, че трябва да създам такава среда, в която всички да се обичат. И мисля, че го постигнах. Аз съм доволна от моите студенти. Те бяха много запалени. Ние се учехме с упражнения, а упражненията увличат. Това не са лекции. Първата година ги карах всеки да вземе някоя картина на художник, когото харесва. И му казвах: добре, избрал си тази картина, харесваш я. Виждаш, че в нея има цветове, линии, композиция – всички тези елементи, които всеки от вас е учил преди да кандидатства. Сега с този багаж, който имаш, опитай се да си отговориш на въпроса: защо е станала толкова хубава и защо си избрал именно нея?
И мен не ме интересуваше дали ще отговорят вярно. Важното беше, че се учат да търсят структурата, да търсят формата като език. И почнаха, и Теди, и Мая {даже ми се смееха с техния незлоблив, обичащ хумор} да изрязват с ножици лентички от хартия, за да закрият с тях някой цвят, някой елемент от картината, за да видят как звучи, как се променя значението и въздействието на това, което е останало видимо от тази картина. Тогава разбираш какво му е предназначението на това. Не на думи. А вникваш в него, усещаш го.
Друго упражнение, което правехме, беше да трансформираме реалния образ в художествен, театрален. Взимаха нещо, което те сами си избираха. И почвахме да махаме излишното. Това им беше най-лесно. След това го префасонирахме. Например, ако образът, който са избрали е на човек или кукла с дълъг нос, трябваше да помислят как би се променил цялостният му облик, ако носът му бъде скъсен, ако костюмът му бъде прекроен и т.н. И всичко това провокираше невероятно мисленето на всеки студент. Така ти го включваш в елементите. Подбутваш го и то в посока на нещо практическо.
Веднъж попитах Теди Москов: Замисляли ли сте се, когато правим тези упражнения, кое аз, вашата учителка, смятам за правилно? И той ми вика: „Не сме се отървали от този въпрос. Задавали сме си го понякога. Кое Вие смятате за правилно?“ И аз казвам: Ама то няма правилно. Всичко е много индивидуално. И номерът е ти да можеш през своята индивидуалност постепенно да усвояваш езика на театъра.
Но за мен най-удачният ми педагогически ход беше, че аз започнах с многовариантни решения на една и съща творческа задача. За да не си помислят, че съм се подготвила предварително, те ми задаваха тема от някоя от пиесите, които заедно сме гледали или чели и които всички познаваме, свързана било с идеята, било с тълкуване на пиесата или на конкретен образ от нея, било на структурата й. Изборът беше техен. И аз им давам едно решение, второ решение, трето, четвърто, стигала съм до пето.
Ами те тогава разбират, че няма едно-единствено решение. А иначе най-лесно е да им кажеш: Най-добро е решението, което режисьорът дава. Ама нали те трябва да се научат да мислят? Не казвам, че другият подход не е полезен. Напротив. Най-добрите професионални знания, най-важните професионални истини са тези, които са издържали изпитанията на времето. Ама ти като ги дадеш еднакви за всички, какво се получава? Получава се уравниловка. Ти по-добре ги научи да мислят! И тогава те ще открият и откритите истини – тези, които вече са известни. Но ще ги открият сами.“
Обект на вниманието ми в следващите публикации, които специално изпратих на LoveTheater.bg, ще бъдат шест от най-изявените и талантливи ученици на Юлия Огнянова – Стефан {Теди} Москов, Александър Морфов, Мая Новоселска, Катя Петрова, Нина Димитрова, Марий Росен.
Онова, което ще се опитам да постигна, е да пресъздам отделни щрихи от техните портрети, плод на мои лични наблюдения, усещания и спомени от срещите ми с тях. И тъй като водеща черта в работния метод на всеки един от тези театрали е композирането на спектакъла на монтажен принцип, вместо логическото изграждане на сценичния разказ, с водеща роля на асоциативните, вместо на причинно-следствените връзки, то и аз ще се опитам да следвам същия подход, макар и с риск размишленията ми да придобият формата на „невчесани мисли“, ако цитирам Станислав Йежи Лец.
От името на сайта и на всички, които с интерес и любопитство се интересуват от личността и творческата дейност на Юлия Огнянова, – благодарим ти Данчо!
