Автор: Йордан Георгиев
Тези дни, докато подреждах в главата си мисли и спомени, свързани със света на Александър Морфов, си дадох сметка, че няма негов спектакъл, който да съм гледал само веднъж. Или иначе казано всички спектакли на Сашо, които съм гледал, съм ги гледал по два или повече пъти и не се сещам за друг режисьор, за когото да мога да кажа същото.
Александър Морфов навлезе в българския театър в един от най-трудните му периоди – в началото на 90-те, когато отливът на зрители беше най-силен и още с първите си представления успя да върне младежката аудитория в театралния салон и оттогава досега спектаклите му не престават да бъдат истински феномен като успех сред зрителите.
Това, което винаги ме е удивлявало при Сашо Морфов е как успява да създаде магията около спектаклите си, как съумява да обедини, да зарази и вдъхнови толкова много и различни по характер и по възраст актьори, да ги накара да се чувстват съучастници, еднакво значими за създаваното представление, да ги направи свои съмишленици – една дума, която още Юлия Огнянова беше превърнала в парола за истински театър. Обяснявам си го, на първо място, с неговата честност. Той обича да цитира Роберт Стуруа, че е важно „да започнем с едни репетиции, в които да престанем да се срамуваме един от друг, да се открием, да бъдем истински и в мига, когато стигнем до това състояние от само себе си започват да се раждат интересни идеи.“ Именно за това Сашо не крие слабостите си и предразполага и актьорите да не крият своите.
Обяснявам си го освен това и с дозата лудост, която той носи в себе си и с която винаги успява да зарази и неговите актьори. Психиатърът, който е идвал да консултира екипа по време на репетициите на „Полет над кукувиче гнездо“ още след втората консултация им е казал: „Ако трябва да бъда честен, всички тук сте за диагностициране – и режисьорът, и актьорите“. Обяснявам си го, разбира се, и с това, че е ученик на Юлия Огнянова, която също е носела тази харизма и е владеела това умение.
Сашо Морфов също, по свой начин, се вълнува в спектаклите си от съдбата, от щастието и нещастието на малкия, обикновения човек, способен да бъде щастлив благодарение на дребните взаимоотношения, онези малки радости, които правят живота ни истински, но който в същото време е орисан да бъде жертва, да бъде унижаван и отхвърлен от обществото, независимо дали поставен в конюнктурата на социалистическия терор или на терора, упражняван днес от системата на банките, на парите, на „нашата дива балканска демокрация“. Сашо се причислява към тези персонажи, той е част от тях по чувствата, страданията и болките си.
Като че ли най-много го боли за това, че продължаваме да бъдем несвободни, въпреки привидно свободното общество, в което живеем. Страхуваме се да бъдем свободни, за да не ни отнемат и малкото, което имаме – за да не останем без работа, да не изгубим мястото си в живота, да не лишим близките си от нормален живот. И горчивият извод от всичко това, до който той често стига е, че ние някак не сме дорасли до нивото да се управляваме сами в условията на демокрация.
Често го вълнува и темата за пасивната роля на нашата интелигенция, защо нейният глас се чуваше толкова рядко в годините на т. н. Преход и тя сякаш абдикира от естествено присъщата й мисия да бъде духовен водач на нацията, да оглави протестите и недоволството ни срещу всички онези, които ни докараха до там, че да се чувстваме на ръба.
За Сашо Морфов и неговите актьори репетициите са истинско забавление. И това забавление прелива и в самите представления – винаги зрелищни, шумни, мащабни, изпълнени с масови сцени и с панаирен блясък. Но то, забавлението, върви винаги ръка за ръка със страданието. И винаги се опитва, кога по-успешно, кога не чак толкова, да взима надмощие над него. Сашо е в състояние да намери повод да се пошегува с всяко нещо, да го подиграе, да го осмее, но в същото време едни от най-силно въздействащите мигове в неговите спектакли са онези, когато един самотен, лиричен, минорен тон успее да пробие целия панаирен шум и да се извиси нагоре, събрал в себе си цялата болка и обич на режисьора към своите герои.
Спомнете си монолога на Били Бибит в „Полет над кукувиче гнездо“ или някои от монолозите на Подсекалников в „Животът е прекрасен“. Сашо изпитва силен афинитет към кабарето в театралното действие още от студентския си спектакъл „Политическо кабаре“. Често в представленията му можем да открием елементи от арсенала на мюзикхола, почти винаги на сцената има оркестър или самите актьори свирят на живо, пеят и танцуват. За него музиката е най-прекият път към въображението и както самият той признава, по този начин се опитва да компенсира неосъществената си мечта да бъде музикант с вечното си желание да прави представленията си по-музикални.
За тази честност на Сашо, за която стана дума по-горе и която е органична част от неговия светоглед, свидетелства и гражданското му поведение. В многобройните си остро социални интервюта, общественият патос да бъде безпощадно откровен по всички теми, които болезнено го вълнуват е не по-малко силен от патоса, с който изобличава живота в представленията си. Сашо не спестява горчивите истини, винаги е директен и не се притеснява да каже онова, което мисли дори за политическата върхушка и нейните представители.
Няма да забравя колко болка имаше в гласа му, когато в едно мое интервю сподели, че напоследък всяко завръщане в България му носи повече страдание, отколкото радост, че все повече го тревожи това константно състояние, в което изпаднахме, сякаш блатото се надигна и ни покри всички и че не вижда никаква перспектива, никакъв знак, че в близките години, в остатъка от неговия живот, нещо тук може да се промени, защото процесът е регресивен, а това му носи само страдание и печал.
Като че ли именно тази болка пронизва в голяма степен последния му спектакъл на сцената на Народния театър „На ръба“ – първият негов авторски спектакъл на софийска сцена. Сашо стигна до това представление, тръгвайки от идеята да направи сценична версия на мита за Одисей, но подобни трансформации са се случвали и преди с негови постановки.
Например Теди Москов ми е разказвал как навремето в театър „Ла страда“ Морфов тръгнал да прави „Барон Мюнхаузен“, а на премиерата зрителите са гледали „Хамлет“. Лично аз, докато гледах „На ръба“ си припомних тъжния рефрен от една песен на Георги Минчев от средата на 90-те, в която той пееше: „Какви времена доживяхме, ей хора, да си възпяваме позора!“ И си зададох риторичния въпрос наистина ли сме я докарали до там, че най-талантливите наши творци – художници, музиканти, поети и артисти да „възпяват“ с болка и омерзение позора, унижението и безпътицата, в които се намираме, превръщайки ги в изкуство.
Разбира се с този спектакъл Сашо иска да каже на своите герои, че не са сами, че най-талантливите наши творци им съчувстват и са с тях. Мисля си обаче, че тъкмо липсата на надежда е онова, което отличава „На ръба“ от предишните постановки на Морфов. „Полет над кукувиче гнездо“ представляваше търсене на някакъв изход. С него той искаше да каже, че не всичко е безнадеждно, че човек не трябва да се страхува да бъде себе си. В „Животът е прекрасен“ още самото заглавие, което Сашо избра, вече беше знак, че това е един позитивен спектакъл, изпълнен с желание за живот, спектакъл, в който един човек открива красотата на живота, минавайки покрай крилете на смъртта. Докато тук в „На ръба“ като че ли тоталното отчаяние и безнадеждността властват над всичко. На много места в спектакъла ясно и категорично звучи призива българите, емигрирали в чужбина за нищо на света да не се завръщат отново тук, а финалната песен „Somewhere over the rainbow“ сякаш е апел и онези, все още колебаещите се наши сънародници час по-скоро да потърсят щастието си в един друг, ако не по-прекрасен, то поне по-нормален от нашия свят.
Самият Сашо Морфов определя спектакъла си като „реквием за един отиващ си народ“. И в този смисъл финалната реплика, която изрича героят на Стоян Алексиев звучи като своеобразна епитафия: „Имало едно време един народ. Те се наричали българи. Няма ги вече.“ Сякаш наистина Морфов е изгубил увереността си, че този тъжен сценарий, в който продължаваме да живеем може поне малко да бъде променен към добро. Едва ли има друг спектакъл на този режисьор, в който текстът да е толкова пестеливо застъпен. Чуват се единствено откъслечни, ударни реплики, но по-голяма част от диалозите потъват, задушени от общата глъчка и музиката, която звучи от сцената. Сякаш болката е лишила от дар слово и е накарала режисьора да жертва силата и въздействието на думите за сметка на живите картини, които буквално рисува, заедно с актьорите и с художника Никола Тороманов.
Много ми се иска да вярвам, че с този спектакъл Сашо Морфов ще изгуби рефлекса си към това мрачно настроение, че насъбралата се болка ще премине в нещо друго, ще се мултиплицира в някаква нова надежда и той ще ни изненада, впускайки се в нов интересен проект. Дали това ще бъде дългогодишната му мечта да постави най-после своята „Одисея“, дали ще бъде следващ авторски спектакъл или ще поеме в някаква трета посока, предстои да видим. Но си мисля, че той е все по-близо до онзи несбъднат спектакъл, за който копнее отдавна и все повече се доближава до мечтата си за театър – онзи театър, който вижда в мечтите си.
Накрая: онова, което винаги ще помня от Сашо Морфов е, че трябва да осъзнаем, че всички ние живеем половин час преди смъртта. Защото дали от нея ни отделят 30 минути или 20 години няма никакво значение. Минутите летят със светкавична скорост, годините изтичат страшно бързо, а ние се правим, че ще живеем вечно. Затова е важно да осъзнаем, че човек е роден свободен и трябва да бъде свободен отвътре – не на думи и не на теория.
Прочетете и другите материали на Йордан Георгиев от поредицата „Юлия и нейните деца“ ТУК.
