Явор Костов е един от новото поколение млади актьори, който имам удоволствието да познавам от доста години, още от времето, когато не беше влязъл в НАТФИЗ. През годините той много израстна и като човек професионалист, но запази онзи чар, енергия, позитивност и откритост, която пленява всички около него. Неговата непринуденост е толкова зареждаща. Срещнахме се с него пред Народния театър „Иван Вазов“. Явор беше с куфар и раница, предстоеше му поредното пътуване и поредната вечер на сцената. Той ме покани на представлението „Откачена фамилия“, режисьор Вальо Танев, което се играеше няколко часа след нашата среща в ТБА. Гледала съм същата пиеса с чужди актьори, но без съмнение нашите пресъздават историята с далеч по-голям плам, отдаденост и креативност в изграждането на образите. Истинско забавление, което се помни много дълго и не може да бъде разказано. Необходимо е да бъде видяно и преживяно.
Какъв бяхте като малък и за какво мечтаехте?
Като дете бях доста непослушен. Редовно правех бели. За родителите ми бях „Явор – белята. Постоянно се забърквах в неприятности. Само главата ми е шита четири пъти. Баща ми имаше теория: „Яворе, теб когато и да те набия, все ще има за какво“. За мой късмет не се е случвало, но за сметка на това редовно бях наказван. Бях доста общително дете, говорех с познати и непознати. Майка ми ми беше казала, че не бива да разговарям с непознати, но бързо намерих пролука и казвах на хората „Здравей аз съм Явор, а ти как се казваш?“ и вече не бяха непознати.
Като дете мечтаех да съм всичко. Екшън герой, пират, пилот, джедай, полицай, каубой, лекар, астронавт… Като пораснах малко, разбрах, че човек, за жалост, не може да бъде всичко. Постоянно мечтаех да съм като хората от филмите. Забелязах обаче, че тези хора доста често са различни – един път са полицаи, друг път са пирати. Майка ми и баща ми обясниха, че тези хора са Актьори… Хмммм доста интересна професия… Тогава, мисля, се зароди идеята.
Кога и как решихте да станете актьор и ако не бяхте избрали този път днес, с какво щяхте да се занимавате?
Бях шести клас и на рождения ден на майка ми реших да помоля бенда да изсвири една песен, а аз да я изпея. Извикаха ме на сцената, музикантите засвириха и аз започнах да имитирам гласа и движенията на въпросният изпълнител. Явно е минало успешно, защото гостите на заведението станаха на крака и ме аплодираха. Тогава вуйчо ми казал на майка ми, че ако тя не ме запише на актьорско майсторство, то той ще го направи. (Заради тази негова „заплаха“, ще съм му благодарен цял живот!) А преди това редовно гледах да играя танцувам пея и правя шоу. Не мога да си представя да правя друго, но предполагам, че сигурно щях да стана полицай или военен, защото имам общо 10 години опит в бойните изкуства, също така такъв е и баща ми, който почна да ме учи да стрелям още в детската градина. (Не в самата сграда, разбира се). Играчките ми предимно бяха пушки, пистолети, автомати, гранати… Общо взето цял арсенал. Обожавах да играя с момчетата от квартала на война.
Коя от всичките ви роли досега е била най-голямо предизвикателство за Вас и защо?
Всяка една роля е предизвикателство, защото гледам всяка една да е различна от другите и да е различна от мен самия. За две конкретни роли знам, че публиката не ме е разпознавала. Едната е на испанската сводница Мадам Паче от „Шест лица търсят автор“ на Луиджи Пирандело, режисьор проф. Маргарита Младенова, а другата е на 16 годишния Гавин Смит в „Откачена Фамилия“ (Хванати в мрежата) на Рей Куни, режисьор Валентин Танев. Мисля,че най-голямо предизвикателство до сега беше Нико от „Църква за вълци“ на Петър Анастасов, режисьор Цвятко Стоилов. Това е първата ми изцяло драматична и една от главните роли в пиесата. Благодарен съм на режисьора и директора на Драматичен театър – Ловеч, че ми се довери и че заедно в процеса на работа успяхме да изградим този не лек, според мен, персонаж. Колегите Петър Стойчев, Ленко Гурков, Слава Георгиева и другите актьори от театъра също помогнаха със своя професионализъм за раждането на образа, а и от тях научих много неща за професията. Старая се да се уча от всеки един колега.
Разкажете за някое интересно преживяване, което Ви се е случвало преди, по време или след представление?
За моя радост, доста често имам такива преживявания. Пътувам из страната всеки месец и много често се налага да правя стратегии как да стигна от точка А до точка Б. Когато пътувам с колеги, е още по-интересно. Имам две любими неща, едното е да слушам историите на възрастните актьори. Доста от тях са комични, но има и такива, които те оставят безмълвен. Любимите ми са на Валентин Танев, Мариус Донкин и най-вече тези на Кирил Кавадарков. За мен този човек е една жива енциклопедия както за театър, така и за абсолютно всичко! Случвало се е след представление да пеем песни. Това винаги ми е било любим завършек на вечерта. Защото тогава, въпреки че представлението е свършило, си личи сплотеността на екипа. А колкото до “по време на представление“… Няма да издавам неща от кухнята.
Имате ли предложение как може да се надгради кодексът на театралният зрител? В тази връзка какви са Вашите наблюдения от личен опит? Кодексът на театралният зрител е инициатива, част от кампанията „Месец на театъра“.
Всяка година все повече театри се включват в «Месец на театъра», което е много хубаво. Разбира се, винаги може да се надгражда тази идея, от която не само работещите в театъра, но и театралният зрител печели. Аз лично на скоро мислих отново по този въпрос, след като отново звънна телефон в салона и ми хрумнаха две идеи…
Първо: Когато учителите водят учениците на театър, е хубаво. За да могат да преценят дали тази постановка е подходяща за съответната възраст, самите учители трябва да са гледали пиесата. (Скъпи учители, това е театър, а не кино и 100 пъти да гледате едно представление, гарантирам ви всеки път то ще е различно, казвам го от ролята на актьор и на зрител). Много често съм забелязвал, че децата се водят само на представления, чиито автори се изучават в момента… Това е хубаво, но има и едно лошо нещо – че то става по задължение. Хубаво е да се водят и на други, съвременни пиеси, нещо, в което те могат да се припознаят. Също така мисля, че е добра идея в час на класа да бъде канен актьор или актриса от даденото представление. Така лично актьорите могат да обяснят на децата пиесата и най-вече – как трябва да се държи човек в театъра. Това, според мен, би било интересно и полезно за бъдещата театрална публика.
Второ: Не само децата не знаят как да се държат в театър. Доста често се чуват две или повече дами, които обсъждат случващото се на сцената. (Това не е турски сериал, актьорите ви чуват, а също така и останалата част от публиката.) Аз лично доста често съм напомнял на обсъждащите пред, зад или отстрани на мен коментатори, че се намират в театър. Според мен, зрителят трябва да има тази отговорност и това право… най-малкото е платил за да гледа театър, а не да слуша коментари от рода на „Тя сега ще му каже, че го обича…“. Хубаво е и да помагаме на възрастните хора, както им помагаме в градския транспорт, като в този случай им помогнем да изключат звука на телефона си, ако те не знаят как. Разбира се, може да има и обидени, но все пак ще им се напомни, че трябва да изключат звука на телефона.
Преди да отидете на театър не забравяйте да изключите ютията или печката, не забравяйте да изключите и телефона си, когато вече сте в театъра. Също така е хубаво да покажем воля и да преодолеем желанието си да проверим какво става във фейсбук или други социални мрежи. Светещият телефон пречи също толкова, колкото и звъненето, и коментарите. Платили сте да гледате театър… насладете му се докрай! Често пълният мрак е вид решение, което подпомага за магията Театър! Скоро играх в един град, където осемнайсет пъти звънна телефон и човекът нито изключваше звука, нито отказваше обаждането. Трийсет секунди музика! Въпреки че на четиринйстия път си позволих да спра действието на сцената и да кажа, че звукът се изключва преди да се влезе в залата… Уви, това се случи още четири пъти. Бях много ядосан! А на другия ден трябваше да играем пред гимназисти от МГ Ловеч. Очаквах най-лошото… Един телефон не звънна, дори един телефон не светна, нямаше коментари, нямаше влизане и излизане. Даже реагираха като зряла, интелигентна публика. На поклона решихме да им споделим нашето добро впечатление от тях и решихме да им благодарим. Още веднъж – благодаря ви, мили деца!
Какво според Вас обикновеният зрител не знае за работата на актьора? Къде свършват митовете и къде започва реалността?
Обикновеният зрител знае много малко за работата на актьора и така и трябва да остане, защото актьорът е продавач на едни реални илюзии. Магията не трябва да се разкрива. Актьорът няма някакво поставено време. Това, че репетицията е обявена до 18:00 не значи, че той спира работата за деня и утре от 9 наново. Репетицията продължава вкъщи или в бара, или в театъра, или в парка, или в гората. Продължава дори и след премиерата. Разбрах ,че и продължава дори и след 140-тото представление. Другият мит, е че на актьора му е лесно, че всичко е цветя и аплодисменти, слава и богатство… Не е. В името на театъра и публиката много актьори жертват освен себе си и много други важни за тях хора, като семейство и приятели. Много често дори и любимият човек до нас страда, заради нашата професия. Лично моята сегашна приятелка е преминавала през много изпитания, заради театъра и киното. Всички, знаят как някои сцени през зимата са ужасно студени, а актрисата се къпе със студена вода и играе, че не й е студено, а устните й са посинели. Често колеги са играли болни… репетирали сме със зимни якета и една духалка на сцената. Да не говорим за гримьорните където се преобличаме… Скъпи управляващи, 21-ви век сме… До кога?!? По този въпрос мога да кажа още много неща и не само аз… Какъв е човекът Явор Костов и за какво мечтае той? Доста наивен, доста вярващ в доброто у хората. Често усмихнат. По-скоро трябва да попитате колегите, приятелите, познатите и семейството ми. А мечтите ми нямат граници!
Интервюто проведе Теа Димитрова.
