Явор Гърдев за вдъхновението, което носят проектите зад граница – “Бѐсачи”, Македония

0
0

На 24 септември м.г. в Македонския Народен театър (МНТ) се състоя премиерата на спектакъла “Бѐсачи” (англ.”Hangmen”), позната в България като “Палачи” от Мартин Макдона, за пръв път видяла бял свят през 2015-та в Лондон. Действието в пиесата се развива през 60-те години на 20-ти век в Англия, а главната тема е тази за отмяната на смъртното наказание.

Какво провокира един от най-добрите ни съвременни режисьори да постави този текст, кое е това, което го свърза с Македония и кои са бъдещите проекти? – разберете от разговора ни с Явор Гърдев

  • В края на септември м. г. имахте премиера на спектакъла “Бѐсачи” от Мартин Макдона в Македонския народен театър. Какво е по-интересното в проектите зад граница за Вас?

Най-важното, което е свързано с тях, е възможността сам да си създадеш ефект на отчуждението, който е много съществен за творчеството. Според мен най-големият проблем на относително малката и затворена среда, е изчерпването на комуникационните канали, зациклянето в повторяемост на взаимоотношенията и съответно – намаляването на дебита на изворите на вдъхновение. В това се състоят опасностите на постоянното движение в един и същи относително затворен кръг. А вдъхновението много често идва и от промяната на самото ежедневие, на обстоятелства на околния живот. За да се постигне това, понякога просто трябва да се излезе от тези обстоятелства, да се поразместят културните пластове, да се смени средата, за да изпиташ ново любопитство към контекста, да започнеш да го изучаваш, да ти се отвори апетит да проникнеш в основанията му, в причинно-следствените му връзки, ако можеш – даже в дълбините, криещи се зад очевидностите му.

В този смисъл за мен е важно от време на време (да речем, веднъж годишно), както се случва напоследък, да осъществявам проекти, за които ме канят извън страната. Това дистанциране изостря любознателността. Дистанцията също така произвежда и онзи много важен ефект, който Шкловски е описал като жизнено важен за изкуството – ефектът на отчуждението в буквалния смисъл или на остранностяването в преносния.

  • За първи път ли работите в Македония?

Да, макар че мои спектакли през годините често са гостували на фестивали там: “Квартет”, “Марат/Сад”, “Пухеният”, “Калигула”, “Нощна пеперуда”… Освен това имам и огромно любопитство към Македония. Тя все пак е най-близката от всички далечини. А и аз имам още много да уча за нея в съвременния ѝ вид, но от първа ръка. Много повече, отколкото вече знам, а ако позволите – знам съвсем немалко. Човек като мен обаче винаги има нужда да се конфронтира със собствените си предразположения, да атакува предразсъдъците си, мисловните клишета. Това може да стане само ако опознаваш нещата отвътре. Другояче не. Другояче си оставаш в някаква степен книжен плъх – доста начетен, но винаги недоразбрал. Театърът пък е такъв тип работа, че по неизбежност и необходимост трябва задълбочено да опознаеш хората, с които работиш. Да проникнеш възможно по-надълбоко във вътрешия им свят, да си дадеш сметка за неговите параметри, ориентири, да го почувстваш на интуитивно ниво, за да заработиш с него пълноценно.

  • Поставяте за трети път текст на Мартин Макдона („Пухеният“ (2011); „Ръкомахане в Спокан“ (2012) и “Бѐсачи” (2019). Какво в творчеството на този автор Ви вълнува най-много? Какво търсите и намирате в него?

Обаче така и не поставих нито една пиеса от ранния му период. От тематичния кръг на така наречените му “ирландски” пиеси. Разбира се, през деветдесетте, когато той ги пишеше, а и когато модата им беше в апогея си, ги четях усърдно. Но за мен вододелът на съзряването му като автор, времето на новата му дума в театъра, дойде с пиесата „Пухеният“. Това беше голямата заявка, която на тематично, стилистично и смислообразуващо ниво много рязко надскочи параметрите на дотогавашното му писане. А с това някак преобърна и изискванията за съвременно писане в театъра изобщо. Всъщност появата на “Пухеният” през 2003-та година преобърна и работните ми планове тогава. Лондонската премиера беше съпроводена от публикуването на пиесата и благодарение на една моя приятелка само няколко дни по-късно вече държах в ръцете си оранжева книжка на “Фабер и Фабер” в червен автобус на “Биомет” по пътя между София и Варна, където бях започнал да репетирам “Женитба” на Гогол. В тази “Женитба” важен дебют на сцена трябваше да осъществи не кой да е, а театърмайсторът Кольо Колев. В ролята на слугата Степан. Но не би. Два часа по-късно в червения автобус ентусиазирано обяснявах по телефона на тогавашната директорка на варненския театър Дафинка Данаилова, че непременно трябва да сменим пиесата и на минутата да започнем репетиции на “Пухеният”. Покрай тази инфарктна смяна тогава сума актьори изгубиха роли, не се осъществи звездният дебют на Кольо, но пък зовът беше чут и направихме каквото нямаше как да не бъде направено.

Между другото, и с “Бѐсачи” се гоним от септември 2015, когато излезе, но външни обстоятелства, свързани къде с многочисления състав, къде с невъзможност за гастролиращи актьори, къде с откупени права, не работеха в полза на проекта, докато не получих покана от Симона Угриновска, директор на Македонския народен театър в Скопие. Голямата им трупа, а и новата сцена там – може би най-сериозното техническо съоръжение от този тип в региона, решиха този въпрос. “Бѐсачи” е черна комедия, която третира много важен универсален проблем – проблема за относителния характер на понятието “справедливост” в правораздаването и въобще затова доколко човешката инстанция има право да практикува нещо толкова сериозно и необратимо като смъртното наказание. Може ли човек да убива за възмездие? И още по-страшното – какво става, ако случайно сгреши по отношение на виновността, а вече е извършил необратимото. Пиеса за първата Божа заповед, така да се каже. Макдона е майстор на това да навлезе в един въпрос по максимално задълбочен начин без при това да става патетичен или сантиментален. Особен, рядко срещан дар.

  • Споделете ни повече за самия процес в МНТ, актьорите там? Изцяло каква е атмосферата, която заварихте?

Първото, което направих, беше вътрешен кастинг, като се постарах да се запозная лично с всеки един от актьорите. Тъй като с малки изключения (на Кире Гьоревски, с когото сме работили в “Хамлет” и “Наблюдателите”) не ги познавах лично, съществуваше риск да изградя състав с несходства в характерите, който да предполага вътрешни конфронтации по време на работа. Там има много различни индивидуалности, но пък процесът на работа се оказа истински приятен. Вероятно толерансът на първата среща и взаимното любопитство са оказали своето влияние, но като цяло процесът беше много удовлетворителен за мен. Получи се партньорство, а не тежко взаимно изпитание. Актьорите бяха запалени, лоялни към процеса и неговата крайна цел и работеха много добросъвестно.

  • В творческия екип на спектакъла “Бѐсачи” разпознаваме имената на сценографите Никола Тороманов и Свила Величкова, композитора Калин Николов, както и на фотографа Стефан Н. Щерев. Защо предпочетохте да работите с тях?

Как защо? Ние толкова добре познаваме естетическите си тежнения, че вече няма нужда даже и от половин дума. Разбираме се направо с погледи. Пък напоследък се и провокираме взаимно. Например едно време с Фичо все се заяждахме заради тогавашното ми маниакално тежнение към симетрични композиции, докато напоследък търся всякакви случаи да се отдавам на волни ескиважи и даже понякога се опитвам да го тикам него към позицията на д-р Енчев относно красотата… Не че той се съгласява. В добавка Фичо вече познаваше условията в театъра от двете представления, по които беше работил там с Александър Морфов. С Калин пък работим изобщо откакто той пише музика за театър и вече върху доста проекти в чужбина. Със Свила пък интензивното ни сътрудничество датира от пет години, но също се разбираме много добре. Изобщо ние сме доста консолидирана група.

  • Един от главните герои Питър Алойзиус Муни, мистериозен и непредсказуем, е привидно лошият герой, но всъщност какво подтиква неговите действия? Какво търси той?

Маниакалното чувство за универсална справедливост. Това е напълно достатъчно, за да те направи самопожертвователен ексцентрик и провокативен екстремист. А като добавим щипката нарцисизъм, духовната горделивост, чувството за интелектуално превъзходство, самотата и болезнената способност за вчувстване в болката на унижените и оскърбените, се получава един доста опасен коктейл “Молотов”, чийто фитил лесно може да се запали дори само от надутото и импозантно присъствие на някой суетен еснаф, който се изживява като ръка на справедливостта. Муни е камикадзето на утопията за безусловна справедливост в правораздаването. Изотникъде пръкнал се Робин Худ.

  • А сега накъде?/ Кой е следващият ви проект, г-н Гърдев?

Наред е Пинтър, от чийто “шинел” самият Макдона, според собствените му признания, е изскочил. Следва една пиеса, която вече репетирам и към която имам отдавнашно страхопочитание. Пиеса, която много пъти досега съм искал да направя, но никога не съм се чувствал достатъчно зрял за това. Това е „Завръщане у дома“. Според мен най-хубавата и най-проницателна пиеса на Пинтър. Дойде и нейното време. В Малък градски театър “Зад канала“ трийсет години след първата ѝ емблематична постановка от Стоян Камбарев пак там. “Завръщане у дома” ще се завърне у дома на 30-та година от основаването на театъра. А след като това голямо предизвикателство отмине с нужната степен на концентрация, спокойствие и внимание, ще се върнем с Владо Пенев и Павлин Петрунов към репетициите на “Великденско вино” от Константин Илиев.

“Бѐсачи”

от М. Макдона

Режисьор: Явор Гърдев

Драматург: Деян Дуковски
Сценограф: Никола Тороманов
Костюмограф: Свила Величкова

Фотограф: Стефан Н. Щерев

Участват: Никола Ристановски, Кире Гьоревски, Йордан Симонов, Камка Тоциновски, Дария Ризова, Благой Веселинов, Георги Йолевски и др.

Македонски народен театър

МНТ

ОТГОВОРИ

Please enter your comment!
Please enter your name here