Няма как името на Яна Титова да ви е непознато. Щом чуете това име не може да не ви изниква образът ѝ в Азаряновите „Три сестри“ в Младежки театър „Николай Бинев“, както и ролите ѝ в „Стъпки в пясъка“ и „Лов на дребни хищници“. Всяка друга актриса би могла само да завижда на ударното начало, което тя положи на кариерата си. И после, без предупреждение, просто изчезна от погледа ни. Оказа се, че любовта не прощава никому и сега талантът на Яна Титова завладява Лондон, където живее заедно с любимия си човек и тяхната дъщеря.
Тези дни подочухме за документалния проект „88 MHz“, който ще ни разкаже историята на Йордан Георгиев – дипломиран правист и журналист, театрален поклонник и незрящ човек. Освен двигател, Яна Титова е и режисьор на лентата. На финалната права са с реализацията ѝ, като остава да преборят последни препятствия – основно от финансов характер. Вече писахме как всеки може да се включи в каузата (за пропусналите – информация тук). Свързахме се с Яна, за да научим повече и да прихванем от нейното вдъхновение.
Как пътят Ви се преплете с този на Йордан Георгиев?
С Данчо се запознахме преди четири години, когато гостувах в предаването му “Без маски”. Бях го виждала в салона на Младежкия театър, където играех. Не знаех, че е журналист, мислих, че просто обича театъра. Винаги сядаше отляво на сцената на първия ред. Бях много щастлива, когато ме покани в предаването си. Не знаех какво да очаквам, но си спомням, че, когато свърши интервюто, не ми се тръгваше. Бях изумена от това колко много неща знае за мен. Някои дори аз самата бях забравила и той ми ги припомни. По-информиран човек не бях срещала. И докато говорихме в малкото му студио, ми стана много приятно, че някой възприема толкова отговорно работата си. И начинът, по който структурираше въпросите, си беше виртуозен. След две години пак му гостувах, беше точно преди да замина за Англия и тогава той ми подари една икона, за да ме пази. Много ме развълнува този негов жест. Сега сме много близки приятели и съм щаслива, че идеята за този филм толкова много ни сближи. Колкото повече време прекарвам с него, толкова повече му се възхищавам.
С какво Ви развълнува неговата история?
Данчо вълнува с оптимизма си, с любовта си към живота. Той вярва в Бог и в доброто у хората. Никога не съди и е толкова толерантен. За мен Данчо е една невероятно вдъхновяваща личност. Бях много впечатлена, че е завършил „Право“, след това „Журналистика“ и магистратура „Литерарутра, кино и визуална култура“. Той никога не се предава и е влюбен в работата си. Да е радиоводещ е негова сбъдната мечта и той я защитава с всяко негово интервю.
Как дойде идеята да се обърнете към платформата Indiegogo за финансиране? Разкажете ни повече за кампанията.
“88MHz” е назависим проект. Получихме подкрепата на Съюза на слепите в България, Народен театър “Иван Вазов”, Библиотеката към Съюза на Артистите и Радио „Алма Матер“, които ни предоставиха терен за снимките на филма. Но за постпродукцията имаме нужда от финансова подкрепа. Решихме да направим т.нар. croudfunding кампания, защото това е един много добър начин да се включат повече хора в реализирането на този проект. Не сме търсили финансиране от другаде. Решихме, че чрез Indiegogo ще успеем да съберем 3000 лв. и така нашият проект ще е не само наш, а на всички, които ще помогнат с набирането на средства. Вълнуващо е да си част от такава история. Мисля, че и за хората ще е вдъхновяващо това ново усещане, че благодарение на тях се случва филм . Такива платформи са популярни в момента и дават възможност на много хора да сбъднат проектите си. За първите 24 часа успяхме да съберем 30% от търсената сума и съм безкрайно благодарна на всички, които гласуват доверие на “88MHz”.
На широката публика в България сте известна по-скоро като актриса. Какво ви подтикна да направите прехода към режисьорския стол?
Много естествено се получи. По-скоро чрез писането. Започнах да пиша сценарии и в един момент реших, че знам точно как искам да бъде сниман един от тях – “Моста”. Като че ли на шега започна всичко. Събрах приятели и решихме да го снимаме. Но когато Едуард Хог, който играе главната роля, се съгласи, нещата станаха сериозни. По време на снимките беше ужасно студено, мислех си, че всички ще ме намразят за това! Но толкова много се забавлявахме, че никой не се оплака от студа. Беше невероятен опит за мен. Когато филмът беше завършен, удовлетворението от това, че един текст вече се е превърнал в нещо друго, че ще вълнува по различен начин е незаменимо. Нямах никакви амбиции за този проект, пуснах го на няколко фестивала и хората много го харесаха. Премиерата му беше на London Short Film Festival. Наистина не очаквах да има такъв успех. След това ми беше ясно, че след като веднъж съм се докоснала до това аз да правя филми за истории, които ме вълнуват, няма как да спра.
Сблъскахте ли се с неподозирани преди аспекти на режисьорската работа?
Да! Аз нямах представа какво означава това преди да снимам “Моста”. Не знаех как се правят определени неща, разчитах на интуицията си! Като актриса съм била част от много филми и знаех какво НЕ трябва да правя. Знам какво мотивира или обезкуражава актьора и мисля, че това е голям плюс в режисьорската ми работа. С всеки следващ филм ставам все по-уверена, но и вълнението ми става все по-голямо.
Работихте заедно с Адриана Янкулова и Бохос Топакбашян и по предишния си късометражен филм „Солвейг“. Доколко е необходим постоянен екип в художествената работа?
Много е важно за един режисьор да се обгради с приятели и хора, на които може да разчита. Аз имам вече няколко човека, с които работя по проектите си и това ме прави спокойна. С Ади сме снимали три проекта заедно. Започнахме с “Ева Лондон”. Бях впечатлена как успява да улови момента и да го снима по вълнуващ начин. Не се колебах да я поканя за “Солвейг”, знаех, че тя ще е най-подходящият човек и Ади се справи брилянтно. А с Бохос се запознахме покрай “Солвейг” и веднага си паснахме. Хареса ми как никога не чувам от него “Това няма да стане”! Винаги ми казва “Спокойно, ще го нагласим”. И е прав! Обичам да работя с него. Това е третият ни проект заедно и всеки път, когато влизам в студиото му ме посреща изтривалка, на която пише “Пак ли ти?!”. Винаги имам чуството, че за мен се отнася! Аз разчитам и вярвам на хората, с които работя. Мисля, че за да се случи нещо качествено, трябва да има доверие, толерантност и приятелство. Щастлива съм, че имам такива хора около себе си.
От няколко години живеете и творите в Лондон. Какви са препятствията за актьор, загубил един от основните си 
инструменти– майчиния език?
Препятствията са едни и същи, просто мащабите са други. Аз не страдам от това, че английският език не ми е майчин. Тук има достатъчно роли за източноевропейци. В Лондон се научих да се боря за проектите си, да търся начин, вместо да се оплаквам – да вярвам, че всичко е възможно. Научих се на търпение и да не приемам всичко лично. Истината е, че тук нещата се случват много по-трудно. Може би и за това удовлетворението е по-голямо, когато се случат.
По-рано тази година се завърнахте на сцената на Народен театър „Иван Вазов“ с представлението „Глас“. Какво е усещането да играете моноспектакъл, в който цялото внимание на публиката е съсредоточено само върху вас?
Страшно е. Ако знаех с какво се захващам, никога нямаше да го направя! Да играя монодрама е сбъдната моя мечта и съм щастлива, че Стоян Алексиев ми предложи този текст. Откривам много сходни неща с героинята си Виктория Глас, просто тя е поставена в други обстоятелства. ”Глас” е едно от най-вълнуващите неща, които са ми се случвали. Преди всяко представление имам чувството, че сърцето ми буквално ще изкочи. Но веднъж да започне спектакълът и всичко си идва на мястото.
Краят на 2015 год. неумолимо наближава и е време за равносметка. Кои бяха върховите моменти за вас през изминалата година?
2015 е вълнуваща година за мен. Започна с премиерата на “Глас” на сцената на Народния театър. Снимах главна роля във филма “Радиограмофон” на Рузие Хасанова. Това беше един от най-вдъхновяващите проекти, по които съм работила. След това завърших снимките на дипломиния ми филм “Къщата” и снимките за “88MHz”, а “Солвейг” спечели награда за най-добър филм на Bridge Film Festival в Косово.
