Една от най-известните класически български пиеси „Майстори” от Рачо Стоянов заживява на Камерна сцена в Народен театър „Иван Вазов“. Почти век след нейното написване, това са едни по-различни „Майстори”. Историята е за днешния човек, пречупен през призмата и нестандартния режисьорски поглед на Петринел Гочев. Един модерен съвременен прочит. Някъде сред нас, дори в самите нас живеят Живко и Найден, разделени от своята Милкана. „Майстори” красиво рисува в съзнанието ни една изпепеляваща история за любов, наситена с много страст, страдание и магия.
Но аз ще погледна представлението и от един друг ракурс. Идеята на режисьора да възроди и напомни за онова изкустно майсторство на дедите ни, което днес все повече губи стойността си – дърворезбата. Красиви изваяни форми от дърво. Истории, запазени и замлъкнали завинаги в резките. За творчеството и твореца, както сам режисьорът сподели :
Аз съм художник и съм завършил дърворезба.Това са особена порода хора. Аз обичам много тази пиеса, много заради историята, много заради езика. В непрекъснат спор съм с нея, защото всъщност тези мъже живеят по един много прост начин. Ваят красиви неща, които са в природата на женската чувствителност. Tова изкуство тук в България наистина замира, въобще творческият подтик да оставиш нещо, красива следа след себе си, загива. Tова сме търсили. Да ги направим живи. Не толкова да опровергаваме героите, а да бъдат живи мъже…
Такива са героите в представлението „Майстори” – живи, красиво изваяни образи. Петринел Гочев като режисьор е име, което твори с индивидуалност и дух на творец. От представленията му се усеща едновременно естетика и хаос. Необузданост и мекота. Някак и тук се усеща спокойствие в тотална противоположност с емоциите и драмата. Представлението започва още докато се настанява публиката. Сцената изобразява дърводелска работилница, където се трудят чираци. В центъра рисуват те – Милкана и Найден. Историята започва. Драмата навлиза още от вратата в буен танц, разкъсват уж изящната картина и ни подсказват за драматичната развръзка.
Освен текстът в оригинал, Петринел Гочев е включил още слово за дървесините, едно писмо от чираци дърворезбари до родното им място, глаголицата и пролог възхвалното слово „За буквите” на Черноризец Храбър. Всичко започва с „Аз-а”. Още от тук се разкрива индивидуалното, духът и стремежите. Вътрешната борба на свободния дух, който трябва да се подчинява на нормите и предразсъдъците. Традициите и запазването на честта. Саморазрушаването на личността и моралните ценности.
И именно това саморазрушаване на човека е показано в пиесата като танц, носещ българския дух и нрав. Най-важните моменти изиграни като танц. Демоните в човека. Цялата вряща енергия и емоциите, които като ураган помитат трезвата мисъл и ни изпълва с терзанията на героите. Тяхната вътрешна борба и мъка. Те се унищожават физически.
Някак си се усеща необикновена енергия в драматиния триъгълник – Найден, Живко и Милкана. Тази енергия носи разруха. В действията им прoличава силна емоционалност. Но ми липсва обраност и нежност, нужни на моменти, особено при Гергана Змийчарова в образа на Милкана. В такава ярост и страст, те измъчват своите чувства. Потъват в емоционални дупки, както ги определи сам режисьора, които с времето вярвам, че ще изчистят. Лудостта се чете в обезумялия поглед. Тук специално споменавам Иван Юруков, който гради една психологическа и трудна роля. Мъжественост е най-доброто кратко определение. И го прави толкова достоверно, влизайки в образа на творец. Той изгубва доверието и в любовта, и в майсторството. Той има съперник. Но залогът не е изкуството и таланта им, а любовта. Семейството и обществото са техния съдник, които някак неестветсвено насилват нещата към гибелта.
И съвсем логично Милкана е първата жертва на тази изпепеляваща любов. Найден и Живко са Майсторите, не разрешили терзанията си. Не намерили любовта. Погубени от нея и едновременно погубващи красотата на изкуството. Техният живот. На финала красива картина, дело на режисьора, се спуска над тях.
Ако мога да определя само с един епитет представлението „Майстори”, то това ще е – красота. Има какво да се доиздяла, но таланта и мястото им са безспорни. Народният театър имаше нужда от своите красиви драматични „Майстори”, които да възродят магията на българската класика и да доиздялат красивата следа на дърворезбата като изкуство.
Творчески екип:
Автор: Рачо Стоянов
Сценична версия: Петринел Гочев
Сценография и костюми: Юлиана Войкова-Неймен
Музика: Стоян Руменин
Участват: Гергана Змийчарова, Иван Юруков, Зафир Раджаб, Стоян Пепеланов, Виктория Колева, Марин Янев, Васил Драганов, Емил И. Марков, Александър Василев, Ралица Ананиева и Ивайло Светлинов
