Автор: Елица Матеева
Предпочитам да гледам спектакли от съвременни чужди автори, защото така правя съпоставка с липсите или излишъците на най-новата българска драматургия. Затова с голямо любопитство присъствах на гостуването на „Съгласие“ от Нина Рейн – Театър „София“ в рамките на МТФ „Варненско лято“.
За Нина Рейн се пише като за успешна драматуржка, а и напоследък режисьорка в родината на Брекзит. В текстуален контекст-стилистично и ситуативно нейният език е на ръба, на ръба между драмата и комедията (въпрос на гледна точка), на ръба на психологическия разрез от градски тип, за което все пак поне според мен е по-привликателно да се пише със заряда на Уди Алън. Нина Рейн е по-деспотична в императивните си оценки за обществото за разлика от урбаниста Алън, който се забавлява с интелигенцията, като я потапя в своя симпатичен невротизъм. Но Алън е американец, а ние – европейците, сме друга история в писането – всичко ни е по-трагично, по-епично, по-жестоко, по-бавно или по-брутално и затова сме и по-странни, но и по-оригинални.
Джейк – Мартин Гяуров, Рейчъл – Неда Спасова,Едуард – Росен Белов, Кити – Силвия Петкова ,Тим – Мартин Димитров, Зара – Ирина Митева са приятели. Някои от тях споделят заедно своите професионални неволи в областта на юристпруденцията, други пък споделят любовта си или поне се разменят в нея. Един общ съдебен казус се превръща в метафора за начина на живот на тези приятели. Гейл-Невена Калудова е изнасилена, според версията на обвиняемия Гейл е дала съгласие. Жертвата не получава справедливо съдебно решение и загива… Тя е сянката, която дебне призрачно из живота на другите – Гейл буквално присъства в пространствата, обитавани от приятелите.
Оказва се, че всеки от тях се съгласява да премълчи, да излъже, да изневери, за да провокира. Всеки от тези персонажи преминава линията – извършва някакъв грях, заради личния си комфорт, осъзнавайки, че прави грешка, но примирявайки се със съответните обстоятелства. Най-големият парадокс е в ситуацията на съпрузите Кити и Едуард, защото съпругата също според думата на закона е изнасилена от съпруга си, който е бил защитник на насилника на Гейл.
Режисьорът Недялко Делчев изследва причината за подобно поведение, като всички персонажи присъстват на сцената на тяхното полесражение, независимо дали те действат в конкретния момент на говоренето или очакват своето включване в играта. Те са едновременно мълчаливи съучастници, свидетели и разбира се движещи сили на съдбата си. Нина Рейн е уловила неспокойния дух на поколението млади работохолици или по-точно казано роботохолици, които перманентно се взират в смартфоните, вместо да общуват пълноценно. Те предпочитат успеха, предпочитат добрата храна и шампанско, предпочитат едно дете вместо две, предпочитат да боядисват често у дома, но никога няма да са наясно, че стайното цвете се нуждае от повече светлина. От повече светлина се нуждае животът на тези съвременни машинки в най-новите „модерни времена“. Тук нищо не е сигурно, нищо не е трайно. Ето защо и домът е загатнат само като скеле, като конструкция без стени(сценография Борис Далчев).
В спектакъла има и видео(Димитър Сарджев), където върху клавишите на пианото, ръцете, които барабанят върху него, се увеличават, а на финала невинно дете – детско копие на Гейл, с втренчен поглед се взира в публиката. В семейния живот дуетите са за предпочитане – може би ни подсказва видеото, там музиката на съвместността изисква старание, но така или иначе, всяка наша постъпка трябва да бъде съобразена с бъдещето на най-малките, на децата. Вероятно видеостената има своите логични тълкувания, но в условията на средата, особено фестивалната, където мащабите и сцените са различни, може и без видео. Спектакълът достатъчно добре се е справил с духа на текста, уловил е актуалното и болното в обществото и колкото и да не ни се иска да си го признаем, ние – съвременниците – живеем като персонажите на Нина Рейн – объркано, хаотично, без компас, но в съгласие с компромисите. А колкото повече „Съгласие“ има по темата за компромисите, толкова повече бягаме от истинската ни същност и се превръщаме в предатели на „СЕБЕ СИ“.
Снимки: Иван Дончев
