В „Часът на вълците“

Понякога всеки от нас има нужда от храна за размисъл, но не винаги е подготвен за това, което го очаква. Такъв е и случаят с представлението „Часът на вълците“ в Младежки театър „Николай Бинев“.

Скандинавските драматурзи са известни със своите пиеси-изследвания, които се впускат в най-дълбоките чувства, желания, заблуди… Сякаш в драмите на Ибсен, Стриндберг, или дори, ако слезем малко на югоизток с Шницлер, са уловени едни от най-тъмните кътчета на преживяването да бъдеш човек. За мен творчеството на Бергман, по чиито текстове е създаден спектакълът, е най-чистата есенция на тези драматургични търсения. 100% дестилиран екстракт, който има три нива на разграждане в психиката на възприемащия, които с времето се разгръщат и осъзнаването на представлението трае с дни (не без помощта на добрата режисура).

А режисурата на Десислава Шпатова е нещо, което си заслужава да се види – ярка и запомняща се, с чудесно чувство за мярка и вкус. Най-приятното нещо е, че с актьорите е работено до дупка – няма момент, в който някой да не знае какво прави, няма актьор, който да не е подбран точно за ролята с оглед на личните си качества, излъчване, подход. Всеки доказва персонажа си и го изпълва с нюанси, които обрисуват едни по човешки противоречиви образи, които да ни предизвикат да се замислим.

От друга страна, публиката, с която имах удоволствието да съпреживея този спектакъл, не беше подготвена за нещо подобно. Млади девойки до мен си разглеждаха социалните мрежи, влюбени двойки направо излязоха (след като малко се поцелуваха). Малко се ядосах, защото пред себе си виждах свещеното единство на силни сценична среда и режисура, актьорска игра и богат драматургичен текст. Но предполагам, че това представление е просто много силно в десетката на личния ми вкус и няма смисъл да се чудя на нещо друго освен на възпитанието на зрителите с телефони.

„Часът на вълците“ разказва за любовта, самотата, близостта и тяхната невъзможност с лек нихилизъм. Обичта между двама съпрузи – Петер и Катарина – е безусловна, но ги държи в зоната на непрекъснато мъчение. И двамата са успешни, желаят се, имат силна връзка, имат нужда един от друг, но са и самостоятелни хора. И живеят в капан. Параграф 22. И двамата искат да преодолеят самотата си, да се докоснат, да споделят тъгата си, но всеки техен опит в тази посока само засилва усещането им за наивност и безизходица. А той всяка нощ сънува как я убива. Да се разбере защо е само въпрос, принадлежащ на най-кошмарните кътчета на съзнанието ни, които в късни вечери крещят, че всичко е безсмислено.

Фактологията в пиесата ни хвърля само в още по-усложнено разследване на случващото се. Двамата спят с когото си поискат – дали това не е проблемът? Или неговата властна майка от гранит? Или нейният най-добър приятел, който си пада по Петер? Кой е виновен, за това, че Петер се превръща в убиец? Само Катарина, целият свят, Петер? Какво ще се случи, ако той срещне една друга Катарина, с която ограниченията ще се изтънят и той най-сетне ще може да спи спокойно? А защо просто да не вземем няколко хапчета с уиски и като цяло да забравим за тази работа?

Защото не можем. Защото човешкото съзнание е самоунищожаващ се перпетуум мобиле.

Спектакълът не се препоръчва за зрители под 14 години.

Постановъчен екип: