“Цикадите” – любовта няма и никога не е имала абсолютен край

0
0

“Когато човек изскочил като искра, като жив пламък от гърдите на твореца, той бил две в едно и тези две части се допълвали една друга перфектно, всяка една била половинката на другата. По-късно тези две части се разделили, поели в различни посоки и еволюирали разделени.

Ако в даден момент от тяхната еволюция те стигнат до там, че да се разпознаят отново, това е, защото всеки от тях в дълбините на съществото си носи образа на другия, всеки е сложил печата си в другия. Образът може да е зацапан, но е там.

По тази причина всеки, който се въплъщава на земята носи в себе си смътната надежда, че ще срещне някъде душа, която ще бъде всичко, от което се нуждае и че с тази душа ще намери перфектна хармония и неописуемо сливане.

Предполага се, че човек ще има 777 кардинални прераждания и от тях ще има 12 епохални. Епохални прераждания са тези, когато душите близнаци се срещат на Земята. В другите прераждания, когато едната душа е долу, другата е горе.”

Това са части от беседи на Петър Дънов. Но и част от света на героите, които срещнахме в постановката “Цикадите”.

Мъж (Георги Гоцин) и Жена (Надя Керанова) се срещат, там, където душите чакат своето следващо прераждане. И си спомнят, че се познават повече от добре. Историята им е почти толкова стара, колкото и тази на света. Любовта им също. Тя ни пренася през различните им животи и градове – Лондон, Милано, Филипополис – и така чак до запознанството им във Вавилон.

Пътят, който са изминали заедно, е отворил рани, от които тече тъмният цвят на обидата, скръбта от предателството, болката от измяната. Но колкото и реални да са били те някога, някъде, то тук разбираме, че въпреки всичко случило се през време и пространство… душите на двамата герои остават свързани.

Как ще продължи следващият им живот? Тя чака, за да слезе… сама, в по-силен енергиен поток. А той се връща от живот, в който е изпитал безкрайната празнота от нейната липса. Самоубива се, за да я срещне тук. Да я пусне, би означавало да се обрече отново на самота. Но какво искаме и какво трябва не винаги са еквивалентни.

Всъщност любовта няма и никога не е имала абсолютен край. Надяваме се, че и постановката “Цикадите” скоро няма да претърпи такъв. Гледахме софийската й премиера на сцена Backstage в Театър Азарян. Драматургичният текст на Мирослав Христов е забележителен. Режисурата на Александра Петрова намира въздействащ сценичен израз. Сценографията е дело на Бояна Бъчварова. Хореография – Анна Кабакова, видеоартист – Гергана Лазарова, музика – Ноно Гомес. А към сцената гледахме с очакване и искахме още и още от историята, която ни разказаха Георги Гоцин и Надя Керанова.

За да простим и ние заедно с тях, под звуците на цикадите.

ОТГОВОРИ

Please enter your comment!
Please enter your name here