Автор: Елица Матеева
„Хванете букета като бебенце! Замръзнете! Леко се наведете!“, фотографът дебне своя сублимен момент в поредната снимка с главни действащи лица МЛАДОЖЕНЦИ, после задава указания за погледа, за устрема между веждите. Всъщност „така няма да стане!“. Младоженците опитват всякакви пози, дори и незабравимия кадър от филма „Титаник“ и тъкмо фотографът да направи своето дългоочаквано „щрак“, някакъв недоизкусурен детайл на композицията разпилява на пух и прах ИДЕЯТА. После букетът ще полети в странен танц от страсти и неволи, а мъжете и жените ще се прескачат в битието като визитка в чужд джоб.
В битието на нашите герои има среднощно изхвърляне на боклук, запой с мечок, съпрузи, които не могат да си поделят дистанционното, после идва ред на сражение с възглавници, което при други обстоятелства може да бъде фатално. А когато роклята е с прекомерна дължина, да се спънеш е почти задължително, стига падането да е предвидено от великата гадателка, водеща на предаването „Лабиринт“- вече е ясно: всички живеем „от – до“, всички сме в матрицата, дълбоко нагазили в умората на поредица от повторения. И понеже се отказваме да се вгледаме истински в другия… нашето щастие… е късогледо или далекогледо, обърках се вече. А иначе премиерният спектакъл в реновираното, открито пространство на ДКТ – Варна, наречено „Малък летен театър“, „Три диоптъра щастие“ няма да те обърка, няма да те шокира, искаш да кажеш: „В голям кич превърнахме живота си! Ех!“, но си мълчиш и кротко се хихотиш на нелепостта, която преследва персонажите. Уютно ти е под звездите – домакините галантно осигуряват дамите с ветрило, за да е лекокрила срещата в театъра.
Последната работа на режисьора Боян Иванов на сцената на Кукления театър във Варна е печеливш рецидив след успешните му „Лека походка и други опити“, „Девет и нещо“, „Боливуд“, „Мълчаливи предания“. Според авторът-режисьор публиката ще види скечове, а какво е един скеч без музика и танци? И ето, че отново Татяна Соколова ни показва, че всичко е танц: капката, бягаща от ръба на чашата, летящият букет на булката, торбичката, която се лепи на метлата на дребничкия чистач с жълтата жилетка и дори пияният Мечо може да танцува елегантно… “В три диоптъра щастие“ екипът предварително е закотвил лимита на концептуалността си като афишира творческата си платформа с понятието „скеч“. „Три диоптъра щастие“ е пъзел от скечове, решени драматургично с често употребяваната конструкция в киното „пачуърк“. Един елемент или тема се развива, фрагментът завършва, настъпва друг, който зумира своята история, а връзката между тях е в усещането, чувството, в емоцията, в персонажите и тяхната съдба, която събира парчетата цялостно. Тъй като битието е верига от повтарящи се фрагменти, които след определен брой натрупвания ни гарантират посока и резултат, то и спектакълът позволява подобно заиграване с посоката и с резултата на конструкцията.
Какво е обаче скечът без гег? Той е като безсолната гозба, той е като море без ментолова прохлада, като есен без уханието на печени чушки от балкона на съседите. И за да вникнем в същността, в зърното на „Три диоптъра щастие“, нека да онагледим ситуацията с мислите на университетските преподаватели Жак Омон и Мишел Мари, автори на „Теоретичен и критически речник на киното.“ Според тях гегът е забавна история, част от импровизиран актьорски диалог, преди последният да придобие онзи смисъл в кинематографията непосредствено след 20-те години на миналия век. Гегът е по-малко разказвателен и по-абстрактен от комедията, гегът е кратка и относително автономна форма. Най-общо в него ситуациите се разрешават неуместно, дори изненадващо. Бъстър Кийтън е добър пример за реалистична изходна точка на своите гегове, докато при братя Маркс всичко започва с някаква дивотия. Нашите герои – късогледци по щастие, идват от реалността, но пък съдържанието на ситуациите е щуро, затова „щастливците“ повече наподобяват пейзажа около света на братя Маркс, отколкото на Кийтън и някъде в дъното на душата си крият от сантименталната добрина на Малкия човек, който танцува прекрасно с хлебчета и със земното кълбо, а нашите щастливци танцуват с чаши, с червило, с възглавници, рокли, дистанционно, мотоциклетни каски, защото цялото щастие се оказва едно безкрайно прослушване-кастинг по оцеляване.
Нашите търсачи на щастие може би живеят с надежда, искат да са обичани и да обичат. Искат да са кратки, но понеже сега им се е паднало, понякога скечовете им са като един тост, в който вместо целта, се постига дълго говорене за целта, което означава, че някъде между скечовете животът се е поизгубил. Хореографията излгажда препъни камъчета в съдържанието на скеча. Ако едно средство, което буди смях се експлоатира повече от необходимото, тогава скечът не е така сладък за сетивата и тук-там в спектакъла се получава текучество на възприятието – разбира се това не би трябвало да голям кусур, защото в сравнение с родните шоу програми, които гледаме от малкия екран „Три диоптъра щастие“ е за Оскар заради стила, естетиката и смисъла, който носи.
Този път в историите за възрастни са включени и кукли от репертоарни спектакли на театъра, дело на сценографите Огняна Серафимова и Адриана Добрева, а костюмите и пространствените решения с усет намигват на делника и всичко това е така, благодарение на Ванина Цандева, която е осъзнала, че в театъра пространството и дрехата трябва да са едно с организма на актьора. Прекрасно е решението във финалния танц на актьорите, когато всички са снабдени с мотоциклетни каски – хората отдавна не виждат нищо повече от един метър пред себе си, но предпочитат да обитават своя сигурен скафандър, вакуумирани и спасени от света на другите. Всеки е в своята самодостатъчност, всеки е в своя филм и нищо друго освен него няма и вероятно това е съставна част от щастието на хората. Галин Гинев, Боян Стоянов, Гергана Господинова, Стоян Стоянов, Веселина Калчева, Красимир Добрев, Евгения Василева, Диана Цолевска, Теодор Христов, Вера Стойкова, Елица Данаилова, Мария Томова, Борис Коев, Иван Шумаров играят със сърце и душа и съвсем естествено е зрителите да им се радват, да ги обичат, да им ръкопляскат дълго, да искат отново да ги видят на тази малка, кокетна сцена под звездите.
А ти, скъпи зрителю, какво би направил, ако изхвърляш боклука си късно вечер и се окажеш преследван от телевизионна журналистка, която иска да разбере що за човек си според съдържанието на твоята кофа? 1. – ще ѝ сложиш кофата върху главата, 2. – с достойнство ще преживееш този тотален абсурд и ще отговориш на глупавите ѝ въпроси, 3.- ще си вземеш кофата и ще се втурнеш към дома с думите: „аз съм късоглед и пея в хора.“
*снимки: Елица Матеева