Преди известно време ви разказахме за постановката „Под купола небесен“ на студентите от четвърти курс в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ с ръководител проф. Атанас Атанасов. Понеже постановката много ни хареса се срещнахме с нейния режисьор – Тодор Димитров и си поговорихме за Шекспир, студентите и представлението.
Тодор е завършил актьорско майсторство през 2001 г. при проф. Азарян, а сега продължава развитието си като студент по кино режисура в НАТФИЗ. Едновременно с повторното си влизане в Академията, Тодор става и асистент-преподавател по покана на проф. Атанасов и така се случва щастливата ни среща с дипломния проект, създаден по Шекспировото творчество.
Kога се зароди интересът ти към Шекспир?
Преди години, когато имаше две програми по телевизията – първа и втора – даваха постановки на BBC. Спомням си, всеки път, докато си играех в едната стая, нашите ме викаха от другата: “Ела, ела да гледаш актьорите на Кралският шекспиров театър!”. Не мога да си спомня нищо конкретно, но в мен е останало впечатлението за присъствието на самите актьори. Имаше нещо много особено в това как говорят в стих, как звучат гласовете им, енергията, която излъчваха. Не съм можел, разбира се, да схвана всичко до край и все пак това приковаваше детското ми внимание до такава степен, че аз наистина оставях играта в другата стая и просто заставах пред телевизора и гледах. От тогава имам особен респект и уважение към английската театрална традиция, както и усещане за света на Шекспир, като за един особен, приказен свят.
Също така от тези години имам още един спомен, за един анимационен филм по “Зимна приказка”, с много красиви сцени. Персонажите бяха с едни такива издължени лица и силуети. В това имаше нещо изтънчено, някаква меланхолия, като нещо откъснато от някакъв друг свят. Хем е свързан с нас, хем не е светът, в който живеем. Все едно е от друго измерение. И тези тъжни лица… Защо казвам всичко това… Когато работя по Шекспир, сякаш се докосвам до един свят, към който, имам чувството, че съм принадлежал… Но по някакъв начин, някога съм се оказал изгонен от този свят… Това докосване предизвиква и една лека тъга. Тъга по нещо, което е било – нещо красиво… И като че ли от там нататък всяка постановка, всеки опит е усилие да се възкреси онова, което е било някога, онова по-красивото, по-другото.
Световете, които създава Шекспир, са много наситени, много емоционални и изпълнени с преживявания. Тези персонажи също са грешни, също са объркани като нас… и въпреки всичко, този свят, който е заключен в думите, сякаш е с нещо по-идеален от света, в който ние живеем. По един особен начин той е наистина закодиран в стиховете, в тези словесни образи…
От една страна Шекспир говори простичко. Той не борави със сложни понятия. И въпреки всичко тези думи са като код който трябва да бъде дешифриран – шифър, който трябва да се разгадае. Това по някакъв начин винаги е било за мен голямо предизвикателство, защото когато се дешифрира, тогава пред теб се разкрива онзи по-богат, по-особен, по-различен, по-идеален свят. Може би идеален в това, че там преживяванията, през които преминават персонажите, не са наполовина, не са до някъде. Те са винаги до край, има някакво себеизцеждане до края в нещо, или изгаряне. Когато обичам, то е до край, до смърт. Когато мразя, то също е до смърт. Там няма по средата, няма между другото. В това отношение този свят ми се струва някак си “по-”. Ако животът ни е сив с нещо, то е може би защото нещата някак не са до край.
Как започна да преподаваш на класа на проф. Атанасов?
С Наско не работим за първи път. С него се познаваме от годините, в които учих при проф. Азарян, той беше негов асистент. Впрочем тогава се оказахме невероятни късметлии, защото това беше изключителен екип: проф. Азарян, Тодор Колев и Атанас Атанасов. Тази среща се оказа една от най-важните в живота ми въобще. Тези хора ме въведоха в театъра. Още в онези години с Наско успяхме, струва ми се, да изградим взаимно доверие. Много съм взел от него. Той се превърна в пример за мен.
Някъде година след завършването ми, тъкмо беше поел клас в Пловдив и ме покани да му асистирам. Едно известно време там работихме заедно, после той се оттегли в София, по-късно на мен ми се наложи да замина за Лондон, където живях около пет години и се върнах в България през 2012 г., когато реших да кандидатствам кино режисура.
Приеха ме и в момента, в който излязоха резултатите, буквално на следващия ден се видяхме с Наско и той ми каза: “Хайде!“ и така отново се озовах в неговия екип. Тогава студентите започваха техния втори курс. За тях бях заек. Предстоеше да работят руска драматургия.
Какви са впечатленията ти от студентите?
За първи път виждам такъв клас. Вероятно вече съм много пристрастен в преценката си и какво, ако това е така! От една страна всеки от тях има своята индивидуалност, от друга – се вписва в цялото. Т.е. класът не е просто случаен сбор от различни „бои”, както най-често се наблюдава, или пък обратното – да има цялост, но някак измита, безлична.
Според мен студентите имат много широк диапазон от възможности. И това развързва ръцете на режисьора да пробва, да експериментира, да изследва в повече посоки. Дава ти смелостта да искаш да се хвърляш, да рискуваш, защото усещаш, че срещу теб стоят хора, които са готови да приемат това предизвикателство. А и притежават възможностите и качествата да се справят.
Излишно е да коментирам, че руската класика, е нещо много сериозно. В изпита тогава имаше откъси от “Идиот”, “Братя Карамазови” и “Престъпление и наказание” на Достоевски. И тогава този първи техен изпит, в който имах възможност да се запозная с тях, ми даде кураж, че ние можем да продължим да се хвърляме в сериозни неща. Те дадоха заявка, че могат да поемат огромни натоварвания. Затова в следващия семестър работих с тях откъси от пиеси на Харолд Пинтър.
И беше логично да преминете към Шекспир?
В началото, когато започнахме да обсъждаме дипломния спектакъл, минах през доста варианти. Отхвърлях, отхвърлях и все не можех да се спра на нещо, за което да кажа: “Ей това е!”.
През целия този процес се опитах да се предпазя от Шекспир, защото винаги когато седна да си пиша режисьорското CV и погледна списъка с неща, които съм правил, половината са по Шекспир.
И след дълго чудене какво да бъде, се запитах от какво имат нужда студентите. Анализирах какво са натрупали до момента и какъв опит им е необходим още. И вече от тази гледна точка стигнах неизбежно до извода, че това трябва да е Шекспир. Не можеше да е друго – все едно да завършат консерватория и да не са свирили Бах, Моцарт или Бетовен.
Разговорът с Тодор беше твърде интересен, за да го съкратим, затова утре очаквайте втора част на интервюто. В нея можете да прочетете за класа, екипа, работата по спектакъла, пиесите, пречките и успехите.
Comments are closed.