Режисьорът Тодор Димитров: Това усещане за единност – то ни спаси (II част)

0
0
Фотограф: Дамян Димитров

Днес спазваме обещанието си и споделяме останалата част от разговора ни с режисьора Тодор Димитров. Той ни разказа за работата си със студентите от класа на проф. Атанасов върху три Шекспирови произведения – “Двамата Веронци”, “Мяра за Мяра” и “Добрият край оправя всичко”, вплетени в спектакъла “Под купола небесен”.

А защо избра трите пиеси, които съставят “Под купола небесен”, вместо една цяла Шескпирова?

На първо място исках да е история, която като проблем да е близко до самите актьори. А какво по близко от любовните лутания на едни хора в началото на житейския си път. Реално те са на възрастта на своите персонажи.

Второ, известно е, че в миналото е било забранено за жените да играят в театъра и затова ролите за жени са доста по-малко от мъжките. При Шекспир също е така. А в класа момичетата са почти колкото момчетата и всички са страшно талантливи. Глупаво е този потенциал да не се използва до край. Това наведе на идеята за няколко сюжетни линии, които да осигурят достатъчно роли за момичетата.

Но от друга страна не ми се искаше да взема отделни сцени и просто да ги наредя една след друга без те да имат връзка по между си. Беше важно това, което правим да има единност, така че всеки студент да може да проследи цялостното развитие на образа от началото, през голямото преобръщане, до финала. И така всъщност възникна и идеята от три пиеси да се направи една. А ако някой е любопитен как се събират три Шекспирови пиеси в една, да заповяда и да гледа представлението.

Езикът на Шекспир беше ли пречка и как се справихте с него?

През август започнахме подготовка със сонетите на Шекспир и въобще не сме се занимавали с пиесите. Студентите зарязаха море, приятели, пътувания. Събрахме се във Фабриката за градско изкуство и благодарение на приятелите ни от театър “Атом” имахме възможност да репетираме необезпокоявани цял месец.

За мен беше по-целесъобразно да се отдели един месец за работа върху сонетите, за сметка на репетициите на самия спектакъл, но в този един месец да се натрупат важни неща, които биха помогнали по-лесно да се ориентираме в драматургичния текст. Сонетът съдържа в себе си фундаментален за цялата драматургия на Шекспир ключ, върху който са изградени всички монолози, диалози и сюжетни линии.

Шекспировият сонет е организиран в три четиристишия и едно двустишие. В първото четиристишие се излага някаква теза, във второто тя се развива, третото е антитезата и този сблъсък създава конфликт. Накрая двустишието – синтезата – дава решение на проблема, или го обобщава. Който и диалог да вземем от Шекспир, представлява сблъсък на теза и антитеза. Персонажите периодично преминават през синтезиране на конфликта, което отключва сблъсък на нова теза и нова антитеза и така, докато конфликтът се изчерпи. Същото е и при монолозите, при тях сякаш личността на персонажа се раздвоява.

Вторият аспект на подготовката ни беше работата със стиха – това, че речта е оразмерена. Тук има правила – как се разпределя мисълта, така че хем да отчетеш края на стиха, хем да не късаш логиката, хем да запазиш ритъма на речта.

Третият аспект бе работата със словесните образи. Шекспир се изразява с прости думи, но той ги съчетава в образи и тези образи трябва да бъдат декодирани. Говори за парфюма, който е извлечен от розовия цвят и е скрит зад стъкленицата, в която се съхранява аромата на розата, която е увехнала. Зад това има код, парфюмът е поколението, което съхранява спомена (аромата) за родителите (увехналата роза).

Не на последно място трябваше да се научим да се справяме с празното пространство, оградено от всички страни с публика.

Тази подготовка ни спести страшно много проблеми. В този смисъл студентите  започнаха репетиции, разполагайки с много солиден инструментариум – знаеха технологията.

10830744_913983405281564_3089104805403103117_o
Фотограф: Дамян Димитров

 

Как се справиха студентите с всички тези сложни задачи?

Подготовката през лятото завърши с представление. То беше импровизирано и самото то бе импровизация. Импровизирано защото нямаше декор, костюми, възникна спонтанно. В работата си по сонетите измислихме една игра – импровизация със самите сонети, без предварителен сценарии и без предварително уговаряне кой кой е. Игралното пространство е квадратно, публиката е от четирите страни и актьорите седят със самата публика. Някой излиза, започва с един сонет, друг се включва с друг сонет и на момента изграждат отношения и конфликт, в който после се включва трети, после някой излиза, влиза нов актьор и така в продължение на един час.

Тази игра я включихме в ежедневната загрявка преди репетиции. Всяка репетиция започваше със стандартната загрявка и завършваше с импровизации по сонетите. Това събуждаше сетивата и чувствителността на актьорите към шекспировия стих.

Другото, което ни помогна да запазим дух и дисциплина и определено ниво на творческо напрежение беше, че разделихме работата на етапи. И всеки етап имаше своя цел, която беше много ясно формулирана. По този начин стъпка по стъпка навлизахме в нещата.

Това, което много ме респектира у актьорите беше тяхната мотивираност и решителност, въпреки ненормалните срокове и условията, в които трябваше да работим. Преминахме на режим, в който аз репетирам дадена сцена с няколко човека, а останалите репетират паралелно, без мен. После се сменяха. До края се работеше на този принцип – всички репетирахме едновременно и през цялото време и така се създаде една цялостна атмосфера, в която всички бяха заразени и бяха част от това нещо. Това ни помогна да се справим с факта, че не ни даваха достатъчно репетиции на голяма сцена. Репетирали сме като номади в различни пространства, ту тук, ту там, извън НАТФИЗ. Но това усещане за единност – то ни спаси. Актьорите бяха много сплотени, като юмрук.

Кога и как се присъедини постановъчният екип?

С колегите започнахме работа преди да се срещна с актьорите, т.е. нещата са преценени и подготвени още преди да започнат репетициите. В този смисъл постановъчният екип работи от самото начало до последния момент. Да не говорим, че те идваха и на репетиции, включително и Дамян, който е кинооператор, но в конкретния случай е дизайнер на осветлението, също Милена – художника на пространството и костюмите, Стефи – тя е нашият хореограф и Петя, която им преподава вокал.

Въпреки че имаше предварително замислени скици, някои неща се преосмислиха в движение. Разбира се, не генерално, а в детайли. В това отношение екипът беше единен. Имахме абсолютен синхрон. Много пъти сме се събирали и заедно сме мислили нещата. И всички решения всъщност са достигнати като резултат от взаимодействието между хората в екипа – всеки, компетентен в своята област.

1800295_913981941948377_7364721773346396996_n

Ако ти можеше да изиграеш един от персонажите, кой би бил?

Вече мисленето ми е повече на режисьор, отколкото на актьор и поради тази причина съм открил изкушението и радостта от това да създавам условия и възможности да се случи и разкрие един цялостен свят, в който не една, а няколко или много съдби се преплитат. Това е друг вид нагласа на съзнанието, различна от актьорската. Нямам потребност да видя себе си в този свят, а да видя света, в който бих искал да бъда.

Като някой, който има възможност да гледа действието отстрани, обожавам момента с преобличането на момичетата като момчета. Те, които излъчват крехкост и финес, някъде от долу притежават една такава костелива решителност, направо неземна бих казал, за да се преборят за любовта си. Впечатляващо е. И независимо, че този свят е доминиран от мъжете, някак си именно те – женските персонажи правят историята така красива, така приказна и невероятна.

В драматургичния текст има много сериозна намеса от моя страна и реално някои линии и персонажи съм ги извайвал такива каквито на мен би ми се искало да бъдат.

Например, представлението завършва с кратък диалог от пето действие, първа сцена на “Венецианския търговец”, между Лоренцо към Джесика. Но в нашия вариант вмъкнах тази сцената като обяснение в любов на владетеля към Изабела от “Мяра за мяра”. По автор накрая той й предлага брак и те се женят. В този монолог Шекспир е написал една от най красивите си метафори, която изразява представата на ренесансовия човек, за това как е устроен светът, за нашето място в него под „купола небесен”. Някъде там, в небесните сфери, „хорът многореден от ангели с усмихнати лица” пее в космическа хармония. И както казва Дукът:

„… и ний само

в минути съвършени като тази

по нещо подозираме, че пеят.”

… тогава си спомняме, че душите ни са свързани с оня свят, на който принадлежим, от който сме били откъснати някога, незнайно как. А Изабела му отвръща:

„От музиката все ми става тъжно.”

Защо? Защото именно той, споменът за онзи по-друг свят предизвиква тъга, отваря глад в душата, който ни кара да искаме да се върнем към хармонията. И Дукът успокоява Изабела:

„Защото си чувствителна към нея.

Тъй както впрочем е и всичко живо.”

ОТГОВОРИ

Please enter your comment!
Please enter your name here