Щастие на сцената и мъка извън нея – такъв е бил живота на великата Адриана Будевска. След всичко, което прочетох за нея, спокойно бих казала, че съм горда добричлийка, споделяйки едно родно място с легенда.
Животът на актрисата е сам по себе си една страстна пиеса, изпълнена с щастие и трагизъм, падения и висоти, скандали и разочарования. Започва на 13 декември през далечната 1878 год., когато в Златна Добруджа се ражда бъдещата примадона. Съдбата я белязва със своя знак още в детството, когато губи двете си по-големи сестри от болест, от която тя по чудо се спасява. Сякаш се редуват щастие и нещастие в живота ѝ като конци, преплетени в мартеница. След всяка голяма загуба, получава също толкова голям успех. Не след дълго заминава като стипендиантка в Малий театър в Москва.
След като с нетърпение се връща в България, за да сподели таланта си, тя набира скорост и неминуемо се превръща в най-обсъжданата българска актриса. Често сравнявана със Сара Бернар, тя влиза в не една емблематична роля. Струва си да споменем тези на Василиса във „Василиса Мелентиева” на Александър Островски и на Доня Долорес в мелодрамата „Отечество” на Викториен Сарду. Няколко години по-късно постъпва в трупата на Народния театър и скоро се утвърждава като абсолютната му примадона. За по-малко от четвърт век тя подготвя повече от 100 роли. Актьорският ѝ диапазон е впечатляващ – превъплътява се еднакво успешно и в Рада от „Под игото”, и в Костанда от „Свекърва”, и в лейди Макбет на Шекспир, и в библейските Юдит и Далила. Освен тях изпълнява роли от Гогол, Чехов, Молиер, Вазов, Васил Друмев, Антон Страшимиров, Пейо Яворов и други.
Спътникът ѝ в живота и неин съпруг – Христо Ганчев, е един от създателите на българския професионален театър. За двамата казват, че трудно може да се посочат други, които да се любят така – и в живота, и в професията. Обичта им е необятна, силна и изключително рядко срещана. Любов, на която всеки може да завиди. След като той заминава на фронта, Будевска получава очаквано любовно писмо от него. Щастлива от това и неуспяваща да стърпи ентусиазма и вълнението си, тя отива при поетесата Мара Белчева, за да го сподели. Това, което получава отсреща обаче е новината, че писмото е закъсняло, и нейният съпруг всъщност е починал от тиф. Единственото, което в този момент я поддържа духом, е очакването на третото им дете. Няколко месеца по-късно, тя губи и това – дъщеря им умира. Нещастията не спират дотук за съжаление. Единият от двамата ѝ сина е убит при престрелка в София, а другият – съден.
Може би именно тези тежки събития в живота ѝ са причината на сцената от нея да извират толкова много чувства и тя цялата да е палитра от емоции. „Трябва да спася артиста у себе си от всичките удари на скръбта.“. И ако това не е сила, не знам какво е. Тази жена успява да насочи цялата си мъка към нещо вечно – изкуството. Но когато в сърцето ти има само скръб и печал, как играеш кокетна жена, освен ако нямаш величествен талант? Докато играе Далила, Адриана пише в дневника си:
„Когато съдбата ми изпрати най-големите страдания, на сцената трябва да се претворявам в кокетки, или роли, които не отговарят на душевното ми състояние – Далила, Галатея, баронесата от „Адам, Ева и змията““.
Така че всички, които досега са оправдавали успеха ѝ с това, че е черпила от извора наличните си мъки, трябва да разберат най-накрая, че тя самата е просто дар. Явно според съдбата не са достатъчни загубите, които преживява Будевска, затова ѝ „подарява” проблеми и в обществото. Актрисите ѝ завиждат, някои хора я критикуват, а накрая ръководството на театъра я пенсионира с няколко измислени оправдания.
Опитвах се да взема решение сама за себе си коя е причината аз да ѝ се възхищавам. Дали огромният талант, с който толкова време е зареждала различни сцени на театри и настръхващо присъствие, с което е повлиявала на хиляди зрители. Или пък вдъхновяващата сила, с която е била въоръжена, за да преживее иначе така трудния си живот. И не мога да реша. Защото от една страна е величието на една кралица на театъра. А от друга – жена, която цял живот се бори да държи тази корона да не пада, докато всичко друго свежда главата ѝ. Дори перфектна за нас, тя е срещала упреци от майка си, която я критикувала при танц на сцената да не показва лактите си. „Скривай тия чукани“ – карала ѝ се тя. И дори безкрайно обичана от съпруга си, е имало случаи, в които той е искал от нея с дни да му повтаря „Обичам те”, докато намери правилната интонация. Не само сила и не само издръжливост, се искат за това, но и търпение, надежда, че всичко ще бъде наред и вяра, че „и това ще мине”.
Будевска цял живот е изненадвала околните. Достатъчно е да споменем прочутото ѝ излизане на сцената полугола на 43 години. „Знаеш ли какво искам? Искам да стана такава, каквито другите не са!“ – споделя на своята близка приятелка Будевска. И го постига.
Историята на тази велика жена е истински вълнуваща и те кара да се замислиш над нещата по един малко по различен начин. Това, което съм щастлива да кажа е, че приказката на Адриана Будевска е с хубав край. След толкова много години борба в преодоляването на препятствията от живота, накрая е призната за това, което всъщност винаги е трябвало да бъде – легенда.
През 1948 година, поканена от тогавашния министър-председател Георги Димитров, триумфално се завръща в България, след като е прекарала 11 години в Аржентина. От тогава до смъртта ѝ (9 декември 1955 год.) Адриана изживява дните си като гордост на българския народ. Дори и до ден днешен тя предизвиква у хората толкова вълнение, че е невъзможно да останеш безразличен.
Днес около родния ѝ дом в Добрич, който е и къща-музей, могат все още да се видят от латинките, които тя е гледала в Буенос Айрес. Нейните внуци години по-късно ги донесоха с почит към своята баба. А каква баба само! Най-вероятно не е приготвяла най-вкусните мекици, но със сигурност е имала най-интересните истории за разказване.
