„Вътрешният глас“ е зов, който ни събужда, напомня ни да открием в самите себе си онази искрица светлина, която ни прави истински живи хора. Гласът ни призовава не да се страхуваме от мрака, а да слезем дълбоко в себе си и да се опитаме да спасим душата си от най-големия ѝ враг, който бавно протяга пипала вътре в нас и засмуква същността ни.“
В едно от скритите, студени и тъмни пространства на Младежки театър се случваше „Вътрешният глас“. Да не знаеш какво да очакваш понякога е най-добрият вариант за очакване. Моноспектакълът, чиито автор е Теодора Георгиева, режисьор Любомир Колаксъзов, сценограф Цецка Ивайлова, актьор Живко Джуранов, може да отговори на личните ви търсения и да разпръсне тъмните облаци.
Най-силно ме впечатли драматургията. Перото на един непознат ме накара да се почувствам разбрана и споделена. Реших да опитам да направя Теодора „познат“ за мен човек. Интервюто, на което я поканих, беше по-скоро приятелска среща, с която разпръсквахме някой от онези тъмни облаци.
На кратко: Теодора е завършила Педагогика на масова и художествена комуникация, но продължава с Драматургия в НАТФИЗ. Това никак не ме изненадва, защото говори разпалено за театъра и има огромно желание за работа. Обича да пише страшно много неща, при това едновременно. Провокира се и за нещо различно – дипломната й работа е либрето за опера. Твърди, че иска да прави дори кино, анимация, уличен куклен театър.
Любим жанр за писане? Насочените навътре към човека теми, към вътрешния му конфликт. Иска й се да има повече постановки със смисъл и потребност от това да кажеш нещо на публиката.
Какво те подтикна да напишеш „Вътрешният свят“, който беше част от Панаир на младите?
То е за човека, който има непримиримост към обществото, вижда колко е болно, че хората са с пусти и празни души. Стига до крайната фаза да направи един вид апокалипсис, да унищожи всички такива хора. Мотивът за темата се насъбираше с времето, тъй като средата в която съм, хората, с които съм се срещала, по някакъв начин показват такъв този модел.
Доста премислям нещата, после ги пиша в разкази, есета и се питам защо нещо се е случило така. Дребни натрупани ситуации, които се насъбират. Главният проблем може би е в обществото. Няма реално истинска ценностна система, морал. Искаше ми се да направя нещо, в което някой стига до крайност.
Исках да покажа до какво може да доведат проблемите на съвременното общество, ако нещата не се променят в положителна посока. Персонажът се е опитал, но не е успял и е стигнал до крайност. Но може би е трябвало да продължи да се опитва… Има надежда в това, тъй като той е бил от „другите“ хора. Имал е псевдо идеи и псевдо живот, но се е променил. Ето я промяната.
Исках в постановката да има повече философски теми. Нещо, за което да се мисли. Според мен представлението не винаги трябва да е събитие, събитие, етюд, етюд, етюд. Именно заради това „Вътрешният свят“ беше предизвикателство за целия екип.
Темите на драматургията, дори и да обвързват битова ситуация, не трябва да опират само до това, а да влезеш в нещо наистина смислено. Много по-важен е духовният живот. Когато отидеш на театър, е много по-полезно да гледаш нещо, което да те замисля, да те провокира, потапяш се в другия свят с идеите му, мислите му и ако е останало нещо от него след това, е супер.
Какви са проблемите, с които се сблъскват младите драматурзи?
Основният проблем е, че нямаме практика с театрални режисьори и като цяло осигурени практики. Сами трябва да се промотираме… Няма как да искат да работят с теб, ако не са чели или гледали твои неща. С кино режисьорите имаме много по-голям допир.
Има преподаватели, които ти подават ръка, но това е за определени сфери. Вечният проблем е, че за да може да правим хубава драматургия, трябва да имаме опит, не просто като пишем текстове, а като се правят някъде, като се играят. Дори да намериш екип – няма пространство и сцена, където да ти дадат да ги правиш безвъзмездно. Как да се развиваш след като нямаш реален опит?! Ето защо българската драматургия я няма.
Каква е твоята рецепта за мотивация?
Винаги водя борбата да се откажа или не, защото имам нужда от обратна връзка, дали това, което правя наистина има смисъл. Важно е да се бориш. Може да се опитаме да оправим системата, но ние сами първо трябва да поправим себе си. Рецептата е работа, работа, работа. Тя ти дава стимул да продължаваш.
Разкажи ни за любовта си към книгите.
Наистина обожавам да чета. Книгите са ми даже преди театъра. Много пъти съм казвала, че имам работа и не съм ходила някъде, за да си чета книга. Книгите са ми спасение и средство да оцелея в този свят. Аз съм си малко живееща с идеалистични очаквания за света, за хората-как трябва да постъпват достойно, човешки, базирано на висока ценностна система. Гледам приятелите ми и хората около мен да са такива, но животът ме сблъсква и с другия вид. И си се потапям в света на книгите, където се презареждам.
Всяка книга за мен е отделен свят, в който живея, докато я чета. Докато чета, в мозъка ми ясно изскачат картини на всичко (като анимация) – на събитията и на самите персонажи. И аз съм като някакъв живеещ вътре наблюдател. ;))))
И ми е винаги любопитно преди да започна да чета, защото не знам в какъв свят ще попадна. Обичам да чета художествена литература, филососфските трудове също (признавам, че „Светът като воля и представа“ на Шопенхауер я прочетох два пъти, защото след първия път бях „Нещо не ми стана ясно“), обичам да чета и книги за различни видове психологии. Не обичам новите „учещи ни да живеем книги“. Но виж, обичам много детски книги. Много.
И тук е много трудния въпрос кой ми е любимия автор-наистина трудно… Има толкова много автори, които могат да ми се нарекат любими… но реших да отговоря като си задам въпроса „Кои книги би прочела безброй много пъти?“ и стигаме до Камю и Чехов. Също така и Михаел Енде. Той е детски автор, но лично аз откривам супер много от философията на Сартр, която аз страшно много харесвам, в книгите на Енде.
Като цяло препоръчвам на читателите да си намират време да четат. Да стане като навик. Аз лично въпреки милионите неща, които върша, си крада време да го правя. Четенето дава много. Не само те пренася в едно вълшебно различно измерение, но и ако се замислиш ти помага дори и да си по-човек. Четеш книга с много персонажи, в която са представени идеите на всички, някак те учи да гледаш и виждаш всички гледни точки. Вид емпатия. И четейки, се научаваме поне мааалко на грамотност.
А какво предстои в професионален план?
Там положението е трудно. Имам написани доста неща, по които искам да работя (и в момента пиша още). Но реализирането на проектите, за жалост, не зависи от мен, а от режисьори и директори на театри. Има няколко такива, които са на път да се реализират, но ще говоря, когато станат. Станала съм суеверна хаха.
