Драматично ще заявя, че през изминалата година LoveTheater спаси живота ми или поне душевното ми здраве, осигурявайки ми платформа за изразяване на субективното ми мнение. Така моите немирни мисли намериха начин да излязат от прословуто инатливата ми глава.
Театрален сезон 2014/2015 ще остане в съзнанието ми основно с няколко заглавия, които ме разтърсиха безмилостно, оставяйки ме стъписана и смълчана в салона.
„КВАРТЕТ”, НАЦИОНАЛЕН ДВОРЕЦ НА КУЛТУРАТА
Възхищавам се на Явор Гърдев заради постоянството, с коeто разтегля границите на театралното изкуство, търсейки нови канали, чрез които да предаде своето послание. Педантичен по отношение на детайлите, камо ли за цялостното изпълнение, неговите спектакли атакуват едновременно ума и сетивата със силата на парен локомотив. Е, да, понякога цялата какафония може да доведе до разводняване на вниманието, но при „Квартет” няма такава опасност. Великанското дуо Снежина Петрова/Захари Бахаров притежава притегателна сила, равна на тази на гравитацията и оставя зрителя хипнотизиран от случващото се. Умишлено не назовавам тяхното поведение като игра. При тях няма дори и намек за неистинност. Те не изиграват образите на Хайнер Мюлер, те се превръщат в тях. А когато имаш такива актьори-гиганти, всичко останало бледнее.
Пълни впечатления можете да прочетете тук.
„РАЗБИВАНЕ”, ТЕАТЪР 199
За никого не е тайна слабостта ми към постановките на Стайко Мурджев. Ако се настаним удобно около бутилка вино, бих могла да ви говоря за „Талантливият Мистър Рипли” с часове. Или поне докато не свърши виното.
„Разбиване” не е театър в конвенционалния смисъл на думата, а е по-скоро апокалипсис, постигнат със силата на словото. Откровени думи, изречени безмилостно. Безскрупулни истории, които те стискат за гърлото.
Възторгът ми е по-подробно изразен тук.
„КЪЩАТА НА ГНЕВА”, ТЕАТЪР „ВЪЗРАЖДАНЕ”
Тук малко чийтвам, защото преживяването на това представление не е само мое, а на целия ни женски колектив, който реши да посети групово постановката. Не се случва често интересът на всички ни да бъде провокиран от едно и също заглавие. „Къщата на гнева” представлява безжалостна дисекция на женската душа. Диана Добрева, напътствана от Лорка, взема остър скалпел и дълбае докато не остане дори импулс за живот.
Душевните ни трепети, предизвикани от постановката, са описани тук.
По план трябва да изброя само три премиерни за изминалия сезон постановки, които са оставили отпечатък в съзнанието ми. Да де, но аз имам навика да криввам от посочения път. Няма как да подмина две заглавия, които хич не са премиерни, но за сметка на това са незабравими. Ако по някаква неразбираема случайност все още не сте ги посетили, убедено и страстно препоръчвам да се запътите към билетните каси. Ако пък вече сте ги гледали, пак ви препоръчвам същото, защото една постановка узрява през целия си сценичен живот. А тези представления заслужават да бъдат гледани отново и отново.
„ЖЕЛЕЗНИЯТ СВЕТИЛНИК”, ТЕАТЪР „БЪЛГАРСКА АРМИЯ”
По-горе твърдях как постановките, които са ме впечатлили, се отдалечават от стандартната форма на театъра, като залагат на други изразни средства. „Железният светилник” обаче е театър в най-класическия му вид, а Асен Шопов е един от последните мохикани от българския режисьорски елит. Наред с Леон Даниел, Методи Андонов и Вили Цанков, той залага на актьора като инструмент, който да пресъздаде една творба. И го прави както би настроил цигулка Страдивариус – с опитни ръце, изкарвайки от нея съвършени звуци.
Самата история няма нужда от представяне. Няма да дотягам с патриотични призиви. Стряскащо е обаче колко актуално звучат политическите и социални тегла на българите в Преспа преди повече от век.
Ревю на постановката има тук.
„МАЛКА ПИЕСА ЗА ДЕТСКА СТАЯ”, ТЕАТЪР 199
Има някои неща в живота, за които знаеш, че никога няма да ти омръзнат без значение в колко големи дози ги поемаш. За мен дотук това са музиката на Ленърд Коен и текстовете на Яна Борисова. Ако някога имам възможност да срещна който и да е от двамата, най-вероятно няма и да проговоря – просто ще слушам всяка дума, която произнасят и ще водя записки, които после да препрочитам периодично за вдъхновение.
„Малка пиеса за детска стая” е като плюшеното мече от детството, което няма да бъде изхвърлено. То ще стои в гардероба, на една ръка разстояние, осигурявайки директен проход към едно отминало време на безгрижно щастие. Така и това представление се явява като машина на времето или по-скоро на безвремието.
Слаб опит да се опише постановката направих тук.
