Театър, любов моя, за мен ти си…

0
0

Автор: Мина Такова

Нашата любов  не е любов от пръв поглед! Не искам да те заблуждавам или лъжа, че в първия миг, в който те видях, се влюбих. А който ми каже, че е станало така, няма да му повярвам. Човек те заобичва истински с времето. То му е нужно, за да не се плъзга по повърхността. Да не се слепи от външността ти,  а да стигне до сърцето, до важното и когато чуе ритъма му, да се прероди и да разбере, че всичко е любов… Любов към театъра и към живота!

Ти не си материя, а Дух!

Ти не си плът, а въздух… Навярно ти е странно и нелепо как днес една простосмъртна решава и  отправя своите думи към теб. Редове, в които описва колко те обича до безкрай. Как ти си Стимулът и Смисълът. Как ти си вдъхновение и жизнено дихание на тази малка Земя. ДНК-то на изкуството и лицето на лудостта в обърканото съвремение.

Ти си  океан!

Ти си дълбок океан. Потапяш ме  в теб и забравяш да ме извадиш от водата, защото аз не мога да плувам като теб, аз потъвам… Страх ме е да навляза по-надълбоко…ами ако не успея и се удавя? Ами ако всичко това е една красива илюзия и свръхмечта и мен „ не ме бива“? В теб живее убиец. Убиец на мечти, но ти не се бой, ти самата не си. Ти само можеш да помилваш и спасяваш човешките животи.

Ти си дом и път!

Всяка вечер ти ставаш дом. Крайпътен мотел. Приют за бездомните души, търсещи своя покой и мир. Отсядаме при теб, когато сме загубили смисъла. Този, главният двигател на живота. В теб търсим вдъхновението. Да творим красиво всеки ден и да не подминаваме малките детайли, в които се крият отговорите на многото ни въпроси… Ти ставаш посока. Път, по който тръгваме, за да намерим себе си и да научим как трябва и как не! С теб едновременно летим и падаме. Падаме отвисоко, за да се съвземем и осъзнаем, че нещо не върви и то е вътре в нас!

Ти си Съд!

Ти си съдът на Пилат Понтийски. Отекващ глас. Вътрешният ни съдник! Ти изкарваш наяве и най-грозните  ни тайни и най-тежките ни пороци!  Дедектив за непростимите ни грехове. Показваш ги пред света. Наяве, без капка срам и жал.  Караш ни да се срамуваме от същността ни. Да се отвратим от нас самите, или по-скоро да се замислим. В такива моменти ме хващаш силно за гърлото и не ме пускаш, докато не се пресуши и последната солена сълза в очите ми.  Въздухът става дефицит. Задъхвам се. Вече ми е трудно да поема глътката въздух, тази предпоследната, преди последната, която толкова те приближава към края…

Ти си билка!

Ти си лекарството, спасението… Защото ни отваряш очите. Помагаш ни да обмислим и преживеем отново и отново грешките си и да ги спрем навреме. Пороците, лошите мисли, свръхамбициите… Вземаш ми толкова много, вземаш ми болката. Вземаш ми грижите и глупостта да стана еднаква, като масата, част от стадото. То, отрекло се от теб и потънало в света на материалното и греха.

Ти си зеница!

Всяка вечер хиляди различни очи се вглеждат в теб. Мислят за теб! Ти ги вълнуваш. Да, виж следващия път. Забележи! Те плачат. Те се смеят и през тези един или четири часа, те казват много повече от думите… Публиката. Тишина. Зрителите мълчат. Ти имаш думата сега и само очите им ти отговарят. На тях трудно ще забраниш да пазят тишина в залата. Те ти подсказват, защото и ти грешиш. Винаги трябва да учиш и да мислиш за хората. Те изискват от теб, затова трябва да внимаваш!

Ти си цвят и аромат!

Ти си като първите цветя през пролетта, пробили си път през преспите и издържали тежестта на снега. Цъфтиш сред студа и белотата. Ти винаги се бориш, за да се родиш и да живееш. Успяваш! Успяваш с красотата си да радваш околния свят, с аромата си да му придаваш неустоим мирис, който ни привлича нас, хората, и със скритата си същност да ни караш, да мислим и да търсим.

Ти си дете!

Първите ни срещи с теб бяха много отдавна… О да, помня ги! Не ме подценявай, нищо, че бях ДЕТЕ… Бяха чести, дори необичайно често се срещахме за трудните първи години на прехода и невидението на новото хилядолетие. Имам щастието да се родя в такова семейство, за което културата, въпреки трудностите, не е била на заден ред! Не си  спомням детайлно всичките ни срещи. Помня само отделни моменти и части от теб, впечатлили ме силно. А да привлечеш вниманието на едно палаво дете, си е голямо постижение! Мариус К. – частта от теб, която и до днес ме кара да настръхна пред таланта. Да изкрещя: “Да, в България има гении!“

А нашите летни пловдивски вечери на Античния театър с мюзикъли като „Коса“, „Котките“ под обсипаното със звезди небе? Магични вечери, изпълненени с романтика и мелодия, помниш ли?  Красиво беше! Те пееха, а аз мълчах! Помниш ли и как  всяка година откривахме заедно „Сцена на кръстопът“ или онази вечер, в която Го гледах? Него, Спектакълът, след който се влюбих още по-силно в теб… „Сирано дьо Бержерак” и този Деян…?  Аз ги помня, постановките, вечерите, белязали детството ми. Ти си отпечатък в съзнанието на човека, ти си спомен, мил и скъп. Спомен за един миг. Далечен. Отминаващ, който никога няма да се върне, а днес ще ни накара да се усмихнем или заплачем… От щастие!

Ти си майка!

Твоите деца, актьори, влизат  доброволно в твоя храм. Отдават ти се изцяло. Затова ти трябва да ги възпиташ! Да ги научиш как да летят, а преди това как да падат! Да им дадеш най-красивото от себе си, но и да се ужасят от грозното! Твоите деца, които получават най-голямата награда всяка вечер. Радостта в хилядите очи насреща, пълни с обич. Аплодисментите, които кънтят във всеки край в залата, препълнена с публика. Спомням си колко отдавна осъзнах това.

Беше май. Постановка в Драматичен театър Пловдив. Необичайното за мен в тази вечер, в тази зала. На първи ред Стефан Данаилов, дошъл да гледа завършили наскоро свои студенти! Представлението започна и свърши както си му е реда. А на поклона… тази незабравима среща на Погледите, развълнувала ме и днес години по-късно! Очите на един професор пълни със сълзи. Сълзи от радост. Сълзи от гордост. А там на сцената, едни очи пълни с увереност, възпитана именно от този същия велик човек. В този миг прозрях, че нито една хартиена банкнота не струва толкова, колкото признанието, аплодисмента и обичта на зрителя! Твоите деца са късметлии и щастливци. Те са истински богати и не бива да се срамуват!  С всяка роля те стават все по-богати, а светът ще ги помни далеч след тяхното последно представление. Бидейки част от теб, чрез своята лудост, децата ти се сливат с вечността!

Ти си изкуство!

Понякога ме разочароваш. Към каква публика се бориш днес, любов моя? Ти си велика, не го ли забравяш? Извръщаш очи към простолюдието и го примамваш да те гледа. А то ти се присмива,  коментира и хули. Защо се превръщаш в уродливия им образ в огледало, в роб на парите? Ти си изкуство! Бедна си, но достойна и обичана. Имаш титли, за които човеци се борят цял живот и така и не ги получават. Бъди гордост и величие!

Ти си всичко!

Понякога си омръзваме, даваме си кратка почивка. Осъзнаваме. Стигаме до прозрението, че сме несъвместими с останалия свят и сме си нужни. Отворили сме съзнанието си дотолкова повече, че масата да не ни разбира. Тя ни смята за едни опиянени от лудост мечтатели. А ние просто сега творим и живеем по-красиво. По-прекрасно. По-детайлно. Смеем се без причина, а знаеш ли, лудостта и веселието никой не може да ни ги забрани! Никой! Ти си всичко, а всичко е любов!

П.С.  Днес, когато се опитвам да отдам всеки ценен миг за теб, любов моя, се чувствам щастлива! От хоби и страст, от едно разсейване от битието и проблемите, едно спасение, за мен ти се превърна в начин на живот. Ти съживи Майстора! Не мисля, че бих живяла добре без теб!  Затова ще се боря докрай… за да те има теб! Ще крещя, за да ме чуят. Ще руша. Ще създавам. Ще дам и последното за теб… защото всичко е любов! Любов към театъра и към живота…

Маргарита

ОТГОВОРИ

Please enter your comment!
Please enter your name here