Театър, любов моя…

0
0

Автор: Светослава Иванова

Ах, тази жалка потребност от малко топлота, не можеха ли да я дадат две ръце и едно сведено над теб лице? Или и това бе само отказ, бягство? Имаше ли нещо друго освен самотата?
„Трима другари”, Ерих Мария Ремарк

Театър, любов моя…

Ако знаеш колко страшен сън сънувах, ще рукнат сълзи от твоите балкони и ще ме прегърнеш с тежките завеси…

Беше майски ден – слънчев и измамно дружелюбен. Вървях по булевард „Мадрид”, отивах за билет. Изведнъж обаче притъмня и видях как от небето се спуска огромна шатра, и не каква да е, а желязна. Падна бързо, а под нея останаха „Зад Канала” и „София” и „Сфумато”. Започнах да крача бързо около шатрата. Сякаш нямаше край и отникъде отвор. Това беше истинска лудост. Започнах да тичам. Тичах, тичах, направо летях и точно когато наближих … затвориха ул. „Раковски” – бариери, полицаи, пожарни коли… преминаването – забранено! Облаците се сгъстяваха, притъмняваше и фунии от черни врабчета се извиха над мен. Обзе ме паника, не можех да си поема въздух, студена пот изби на челото ми, обърнах се и изтичах до „Иван Вазов”. Цялата сграда беше окована в дебели вериги, а при катинара стоеше пазач, един такъв грозен, с празен и глуповат, но затова пък злобен поглед.

– Защо не пускате хората в театрите?! – гневно и отчаяно попитах аз.

– Ааа, не е вярно, пускаме ги хората, но за теб билети няма! – отвърна пазачът и стана на пясък. Злокобен смях се разля – сякаш не само върху мен, а над целия град. Стана мрачно, сиво и студено, с гръмотевици и силен вятър. Зави ми се свят, паднах на колене и започнах да викам:

Защо не ме искаш вече?!… Сърдиш ли се?… Обидих ли те? Какво ти направих, какво?! … Аа? Да не е заради миналата есен?

Миналата есен отидох да гледам „Хъшове”-те, за не знам кой път. Отляво стоеше възрастна жена с ярко оранжева коса и кехлибарен гердан. През цялото първо действие се стараеше да занимава приятелката си с любопитни факти от личния живот на актьорите. „Много ми е неприятно да го правя, но ви моля за тишина докато трае представлението.” – изсъсках аз почти любезно. Жената ме погледна с искрено недоумение и не ме удостои с отговор. След забележката обаче замълча. Стана й неудобно, помислих си аз. Нищо подобно, оказа се, че само е загрявала. След две минути и половина беше в стихията си: „А знаеш ли, че той тоя вече не е с оная. Ооо, те се разделиха още преди…” Спрях да чувам музиката, спрях да чувам Македонски, горната граница на кръвното ми налягане беше поне 160, слепоочията ми пулсираха. Затворих очи и си представих как стягам кехлибарения гердан…камъните се забиваха дълбоко, ставаше тихо и приятно…

За това ли е? Заради тази бабичка? Ааа, не бабичка, госпожа. Добре! Ще я намеря, ще й се извиня дори само за това, че съм си помислила нещо лошо. Ама как да й се извиня като тя е тази дето не заслужава да я пускат в залата! Не?! Добре, добре. Съжалявам. Така е, ужасна съм, ще се извиня, ще я намеря някак си и ще го направя. Хайде, пусни ме сега! Не искаш…А да не би да е заради онзи път с учителката?

Случи се след един „Полет над кукувиче гнездо”, по време, на който истинската лудница беше при публиката вместо на сцената. Второкласници с даскалиците си изпълваха първите редове, където за нещастие бях и аз. Четири часа ритане на седалки и замерване с гумени мечета, блъскане и викове в антракта. Да ти се прииска доброволно да се подложиш на лоботомия. На излизане се оказах заклещена от тълпата до една от учителките. С широка усмивка и нескрит сарказъм й казах: Поздравления! Чудесен избор на постановка за осемгодишни!

Вярно е, не се изпуснах, нарочно й го казах! Но, ето, разкайвам се! И това ли не е? О, сетих се. Веднъж бях в „Сълза и смях” с 40 градуса температура, всичко ме болеше, но не исках да изпусна спектакъла. Беше гостуващ, знам ли кога пак ще дойдат… Заразила ли съм някого? Уж не кихах, и кашлица нямах. Но няма повече, обещавам!

Не се даваш, а?- попитах театъра жално и силна ревност ме обзе заради всички онези хора, които вътре – докосваха се с него, сливаха се, смееха се и плачеха, само аз отвън… Май знам защо. Да не е заради онзи път когато… бях щастлива? Бях с него, разхождахме се и… и само минах покрай тебе… Но нали се върнах после – блудната ти дъщеря, сестра, любовница…И ще съм вече смирена и блага. Ще се науча да те деля и да бъда добра!

Пясъкът от пазача захвърча и се изви високо. Завъртя се около мен, вдигна ме високо и изчезна. Исках да викам, но, като във всички кошмари, нямах глас. Падах мълчаливо и се събудих с Ремарк на гърдите. Има ли друго освен самотата, питаше той. Има, има, Ремарк, има театър! Отдъхнах си, но още ме тресеше. Без всичко мога, само не без театър.

Е, вече знаеш колко беше страшно. Не давай от балконите да рукнат сълзи, но прегърни ме с тежките завеси!

ОТГОВОРИ

Please enter your comment!
Please enter your name here