Сцената срещу екрана – по-добър ли е театърът на кино?

0
0

Дълго време се чудих дали прякото излъчване на представленията в кината кара публиката да се наслади повече на представлението, отколкото би се насладила в театъра. Статията, която прочетох наскоро обаче, преобърна коренно представите ми за театралното и филмовото изкуство. Питър Брадшоу от theguardian.com ще ни разкаже за двете преживявания с една наша любима пиеса – „Ромео и Жулиета“.

Преди нямах особен проблем да изразя своите противоречиви виждания относно театъра, а именно, че е по-скъпо и различно изживяване в сравнение с киното, но също и че постановките, излъчвани на живо в кината, са бледо и измамно отражение на чувството да гледаш постановката в театъра (което определих преди малко като скъпо, противоречиво и т. н.).

И за да запушат устата ми и по двата въпроса наведнъж, Garrick theatre в Уест Енд Лондон и Picturehouse cinema group ме предизвикаха да участвам в експеримент. Трябваше да гледам първата част от продукцията на Кенет Брана „Ромео и Жулиета“ в театъра и вместо да сляза до барчето по време на антракта (за един джин с тоник, както си му е редът), аз и съпругата ми трябваше да бъдем добутани, ако се наложеше и с моторизиран ескорт, до киното, за да изгледаме втората част от постановката на големия екран.

Трябва да призная – това беше откровение. В първата част от представлението осъзнах, че се наслаждавам на откровеността, чистотата и свежестта на представлението на Брана, което моят колега Майкъл Билингтън хвали толкова много като „пулсиращо от енергия“. Лили Джеймс е ненадмината шекспирова актриса в ролята на Жулиета, а бившият й екранен партньор в „Пепеляшка“ Ричард Маден е изключително обаятелен като Ромео. Мийра Сиал забавлява публиката много, преобразена като дойката, а Дерек Джейкъби е повече от завладяващ „ляв халф” в ролята на Меркуцио  застаряващ женствен тип, който обича да излиза с млади мъже и след като си пийне, се представя за кавгаджия. (Според някои Брана се е вдъхновил от срещата на Дейвид и Фрида Лорънс с пияния Оскар Уайлд.)

Винаги когато гледам шекспирова постановка, съм поразен от това колко много помня от ученическите си години, а колко малко всъщност съм разбирал тогава. И как е възможно чак сега да забележа връзката между речта на кралица Маб и монолога за седемте възрасти от „Както ви харесва“? Как съм могъл да пропусна приликата между синьора Капулети, която окуражава Жулиета и Гертруда, която казва същите неща на Хамлет?

Но както и да е, харесаха ми различните италиански щрихи в пиесата  характерните рокли и мотопеди, които изглеждат излезли от 60-те години на Фелини,  а електропоп партито със сигурност е повлияно от филма на Паоло Сорентино от 2013 г. „Великата красота“.

Когато отидохме в киното, различни неща ме впечатлиха. Нямах идея, че излъчването ще бъде черно-бяло. По-късно осъзнах, че това е явна препратка към кинематографията на Антониони и Фелини  още един вид интерпретация, която е недостъпна за театралния зрител. Проблемът на едноцветната постановка беше, че не приличаше на филм. Припомних си телевизията от 50-те и 60-те години, когато можеше да се гледат на живо рисковани излъчвания на театрални постановки. Сега нямаше опасност античните декори на сцената да се разрушат. Действието протичаше плавно и постепенно. Все пак мисля, че можеха да излъчват цветно и пак щяхме да оценим филмовите ефекти.

Разликите с представлението в театъра бяха очевидни от самото начало. На големия екран декорът изглеждаше далеч по-внушителен отколкото в театъра. Беше като за „Залезът на боговете“ на Вагнер. В театъра усещах публиката някак тълпяща се и настръхнала близо до сцената. В киното публиката липсваше до края, когато острият шум от аплодисментите те стряска.

Има и нещо едновременно успокояващо и принуждаващо в киното  широкоекранният изглед, близкият план, бавното приближаване на образа, за да се подчертае нечие кресчендо. Някой ти казва какво да виждаш и кога да го виждаш. Част от мисълта ми, която беше още в театъра, негодуваше срещу това, но после осъзнах, че се набляга на детайла и във втората половина от постановката ме впечатлиха много различни неща. Например не бях забелязал идеално връзващите се кръстове около вратовете на Ромео, Жулиета и сеньор Капулети  може би намекващи за обречен емоционален триъгълник? Сцената със смъртта беше представена на екрана с мащабен кадър от високо. В киното според мен се губи фокусът върху поетичността, но се печели във визуално отношение, тъй като едноплановата гледна точка на авансцената е нарушена и се прерамкира отново и отново.

Осъзнавам, че съм мислил за такива събития по напълно грешен начин. Вместо с култура защо да не сравним преживяването със спорт? Напускам Централния корт* и заемам позиция на Мъри Маунд*. От Мъри Маунд нещата изглеждат доста вълнуващи. Футболните фенове, които гледат мачовете по телевизията, също могат да се наслаждават на това, което гледат и то без да се притесняват, че изживяването не е автентично или че по някакъв начин са направили грешен или нелоялен избор. И, както отбеляза съпругата ми, на концертите и фестивалите екранът е един от задължителните елементи. В днешно време те спомагат за преживяването на живо.

Моментът, в който Жулиета умря, беше за мен момент на откровение. Прякото излъчване на представленията отваря вратите на театъра към нов вид аудитория. Това определено е плюс за кината, а вероятно стимулира и продажбата на билети за театър. Така че да  промених си мнението.

Източник: theguardian.com

*Централният корт на Уимбълдън.

*Мъри Маунд е тревна площ извън кортовете на Уимбълдън с голям екран, на който зрителите, които нямат възможност да си купят билети за кортовете, гледат мачовете.

ОТГОВОРИ

Please enter your comment!
Please enter your name here