„Спомени в тишината“ е филм за вариететния режисьор Димитър Досев (1934-2014) и неговия живот в Дома за ветерани на изкуството и културата, сниман в периода юли 2013 – май 2014. Премиерата му е на 2-ри декември на фестивала за документални филми „Златен Ритон“ в Пловдив. Филмът е заснет от Иван Абаджиев с лични средства без финансовата подкрепа на институциите. Когато през 2013 г. Владимир Пенев за кратко е Министър на културата, помага за реализацията на филма. Тази лента е лична изповед за съдбата на един творец и същевременно за това накъде отива животът на хората в този дом. Живот в тишината, живот единствено в спомените. Живот в романтиката на миналото и самотата. Но живот, който оставя следи.
Димитър Досев е роден 1934 г. в Истанбул. Родът му е от Трън. Завършва гимназия и кандидатства във ВИТИЗ – с огромно желание, но без понятие от нищо. Отива на кандидатстудентския изпит с кърпени панталони и гуменки. Другите – „изтупани и лъснати„.
Ето какво казва още той за този ден: „Притесних се. Излязох на двора да пия вода. ВИТИЗ не беше там, където е сега, имаше чешма в двора. Там седеше един човек. Пита ме – бе момче, какво ти е, пребледнял си. Викам му – байчо, понеже реших, че е чистач – байчо, виж ме бе, къде съм тръгнал на изпит да се явявам. И той ми казва – я се стегни и влизай вътре. Като излизам на сцената за изпита си, “байчото” седи на първия ред, оказа се председателят на комисията. Това беше Филип Филипов, може би най-добрият педагог и театрал. Само той знаеше тайната ми – че живея във Връбница и трябва да стана в 3-4, за да отида на лекции. Извиняваше ми всички отсъствия и закъснения. Той направи така, че да завърша вариететна режисура в Чехия”.
Досев има четири дъщери. След като получава инсулт, той решава да отиде в Дома за ветерани на изкуството и културата, защото „сред колеги артисти и под медицинско наблюдение, ще ми е по-добре. Имам си своя стая, не съм откъснат. Чувам се с децата си по телефона, не искам да им тежа с болестите си. Видял съм и мизерия и блясък – и хубаво, и лошо. Всеки трябва да живее собствения си живот. А животът е непредсказуемо нещо!“…
Защо трябва да гледате този филм? Защото той показва онова лице на артиста, което зрителят никога не вижда. Онова лице, което винаги, накрая, остава загледано в самотата. “За разлика от киното, нашето изкуство е мимолетно. Една мисъл на Станиславски има – Нашето изкуство се ражда в 7 и умира в 9. И на другия ден отново”.
Тук може да гледате целия филм на Иван Абаджиев:
