Несъществуващ. Моят свят.
Поне моят свят не би съществувал без театър. И използвам „не би” вместо „няма”, защото „ще е” звучи като чудовищен план, изваден от зверските хрумвания на Големия брат от „1984”.
Казват, че изкуствотo е огледало на живота, но огледалата са толкова крехки и претенциозни, носят суета. Театърът не е крехък, защото, ако беше, нямаше да оцелее от Аристофан до Бекет. Не е и претенциозен, защото добрият театър не крещи, не е обсипан с брокат и богатство, не ходи по червени килими, не се вълнува от статуетки и прически.
Занимавам се с театър от шестгодишна и сега, когато пиша това, и всеки път, когато влизам в театрална зала, в съзнанието ми се появява споменът за момента, в който се влюбих в театъра безпределно и проникновено. Случи се през 2001 година, когато едвам ме пуснаха в залата на Дрaматичен Театър Пловдив, за да гледам представлението „Сънят” по Джулиан Барнс – моноспектакъл на Мариус Куркински. По правило не се допускаха малки деца в залата, но си спомням как стоях като струна, изпъната напред, на стола, облечена в палто и с шапка. Спомням си как поглъщах всяка изречена дума с детското си съзнание, което беше разтърсено от способността на актьора не да пресъздава, а да бъде толкова много хора с различни съдби. Способността да ни отнесе в други светове. Периодът беше кризисен за България и отопление в театъра нямаше, но гледах Мариус, вдишвах аромата на запалените на сцената свещи и пътувах надалеч чрез разказа.
Всеки от нас пази в съзнанието си неща, които няма да забрави. Аз не мога да забравя детската си представа за театъра – сините стени, червените седалки и онзи мирис, който усещах само в Пловдивския драматичен театър преди да го ремонтират.
Без театър светът би бил една огромна грешка. Осакатен, крив, грозен и озлобен (повече отколкото е в момента), като организъм, страдащ от всички най-тежки болести. Не мога и не искам да си представям как бих могла да оцелея в свят, лишен изцяло от жизненоважна чувствителност. Как бихме могли да пратим на вятъра всичко, подарено ни от това изкуство? Нима съществува такава жестокост?
В дни, изпълнени с кръв, терор, смърт, несигурност, алчност, тъга, отчаяние и страх, винаги можем да отидем в театъра. Да седнем, да бъдем мирни за кратък период от време, който иначе бихме прекарали вкъщи пред телевизора или компютъра. Добрият театър дава и не можеш никога да изгубиш, а само да намериш и да се намериш.
Всъщност и да иска, и да не иска, светът без театър не може, защото „Целият свят е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе различни роли…”, нали?
Сони Бохосян