„Пиесата на Георги Данаилов „Солунските съзаклятници“ превръща един действителен исторически случай в драматична поема – документалните събития се връщат като халюцинация, като сън наяве. Те търсят своите оправдания, сякаш отново изправени пред съда на времето, но като че ли за да ни накарат да се откажем от тях, да престанем да преследваме строго логичните обяснения и да се оставим на поезията, в която можем да намерим повече истина, отколкото в историята.“
Стоян Радев
Много се изписа, а още повече се изговори за „Солунските съзаклятници“, когато се появиха на сцената през изминалия театрален сезон. Не че това е учудващо. Периодът на османското робство все още представлява болезнен белег в националното ни съзнание. Простете ми, че използвам думата робство – по мое време в учебниците още не се наричаше „присъствие“. Показателен е коментарът, който Васил Михайлов направи по повод избора на „Време разделно“ за любим български филм – „Не му минава на българина раната. Не му минава, а според мен трябва.“
Фокусът на пиесата е върху един епизод от историята, който традиционно остава засенчен от кладите на Априлското въстание и последвалата го Руско-турска война. Съсредоточава се върху тези българи, до които Освобождението не достига и които остават в пределите на чуждата държава.
Солунските атентати са извършени през 1903 год. от група младежи, целящи да привлекат вниманието на Великите сили към разклатената поробителка. Презумпцията им е, че, засягайки финансовите им интереси, ще ги принудят да действат в защита на българското население.
Спектакълът е великолепно изграден около патриотизма на младите анархисти. Те наивно вярват, че със самоделни бомби ще постигнат лелеяната свобода. Не за самите тях, разбира се, те са пътници към оня свят. За останалите, които ще останат след тях – любимата, родителите, децата. Докато драматизмът на сцената се сгъстяваше, родолюбието пееше арии вътре в мен. И тогава, някак от само себе си, сред гърмежите и пушека в паметта ми изникна друга картина – две горящи кули миг преди да се срутят. Съзнанието ми запрепуска по следите на този спомен. Ако тази, пък и всяка друга, терористична атака е чудовищно дело, с какво атентатите в Солун са по-различни? Дъхът ми спря при тази еретична мисъл! Кой определя разликата между терорист и борец за свобода? И кога можеш да отнемеш чужд живот в името на нечия кауза?
От началото на годината почти няма ден, в който да не бъде извършено въоръжено нападение спрямо цивилно население или държавни структури. При това далеч не се ограничават до Близкия изток или до варварското мракобесие на Ислямска държава. В размирни времена като нашите е много удобно да се избяга от хаоса чрез етикетирането на черно и бяло, на наши и чужди. Мислейки единствено за собствения свят, лесно се забравя, че човекът насреща също носи собствена вселена от вярвания.
Ако, за да решим конфликтите, разчитаме основно на оръжие, къде ще му излезе края?
Не мога да си представя по-подходящо време от сега за пиеса като „Солунските съзаклятници“. Рядко категоричният текст в съчетание с безукорната актьорска игра изпраща тръпки като електрически импулси сред публиката. Постановката на Стоян Радев представлява своеобразен връх сред родния театрален пейзаж.
Постановъчен екип:
Режисьор: Стоян Радев
Сценограф: Венелин Шурелов
Художник костюми: Елица Георгиева
Композитор: Виктор Стоянов
Художник на плаката: Стефан Десподов
Фотограф: Атанас Кънчев
Участват: Руси Чанев, Леонид Йовчев, Павлин Петрунов, Валери Йорданов, Петко Венелинов, Юлиан Вергов, Владимир Карамазов, Христо Петков, Кирил Кавардаков, Мария Каварджикова, Теодора Духовникова, Мила Люцканова, Ана Пападопулу, Благовест Благоев
