Смях през сълзи с „Черното пиле“ на Мариус Куркински

0
0

Да посетя моноспектакъл на Мариус Куркински, и то за първи път, беше като личен малък празник. Той събужда вълнението на очакването „преди“, емоциите „по време“ и различното чувство за света „след“. Мисля, че „след“ ще продължи да съществува още дълго в мен, припомняйки си какво всъщност гледах в Театър Азарян…

Мариус изиграва три творби на Николай Хайтов – хумористичния „Мерак“, „Пазачът на овесената нива“, чиято ирония ни загорчава и „Черното пиле“, което придава трагичния завършек на моноспектакъла. Смеейки се Мариус ме натъжаваше, но и плачейки успяваше да ме разсмее.

Героите на Хайтов – селяните, са така истински, чисти и неопетнени, че чак започнах да се чудя къде по-скоро да избягам, за да намеря този изчезващ вид хора? Те ти разкриват истините за света по простичък начин. Ето например ухажването между коча и овцата: уважението и нежността, които мъжкият засвидетелства преди същината на нещата. Дори животните го правят – игри, целуване, хора, сресване. А хората? Понякога „човешко поведение“ е по-голяма обида от „животинско поведение“. Защото не винаги хората постъпват като Хора…

И изведнъж разбираш, че „без деца лошо, ама и с деца никак не е за предпочитане“. Успява да надвие рака, но Хайтовия човек остане ли без работа, без животни, без деца, които да го зачитат, не просто защото се нуждаят от парите му, става му пусто и мъчно. Селската душа е лишена от егоизма и порочността на времето, в което живеем. Тя милее за всеки един добитък и обича да се труди. Вместо да се жалва, се бори. Трудно й е да разбере, защо да се наричаш „чобанин“ е обидно днешно време? А защо чановете са откраднати? Явно някаква нова мода… Но нагазвайки в комерсиалното новото време всичко става все по-изкривено и отдалечено.

Далеч от истинските достойнства, които ни правят Хора. Колкото по-далеч – толкова по-тъжно… Особено за „Черното пиле“. С него бе погребан смеха – спасението от черните мисли. „Да позабравят хората, да се посмеят“ с двете кадънки, които изкълвават лошите мисли. Но „когато много сме се смели все става нещо“. Този път не беше изключение.

Мариус ни хвана за ръка и ни поведе към неговия Хайтов свят. Държеше ни силно – почти оставахме без дъх, но не искахме да ни пуска. След „Черното пиле“ реалността ми изглеждаше някак по-сурова, но и много красива. Искаше ми се да избягам – там където земята не е бетон, а пръст, там където животните са свободни, а хората по-топли.

Някъде на село, при онези Хайтови хора, които Мариус ни показа – ярко и толкова истински, че виждахме пред себе си всеки един от тях. Страдахме с него и знаехме, че е прав. „Душа носим и овцете, и пилетата, понякога и хората“ казва той и аз се моля да срещам повече души. Защото животът е страдание, което трудно можеш да понасяш сам самичък.

Моноспектакълът беше със специално посвещение на Крикор Азарян, чиито рожден ден (15 март) беше ден преди представянето на „Черното пиле“. На 23 март може да гледате режисьорския дебют на Деян Донков „В очакване на Годо“ също вдъхновен от професор Азарян.