Слава Георгиева е родом от Врачанска област, а днес е част от трупата на Ловешкия театър. Преди броени месеци по BTV тя сподели горчивия си спомен за детския дом в Борован, където през 1970та, току-що завършила училище, започва работа в дома, където става свидетел на немалко насилие. Нейният гневен призив в социалните мрежи произлезе от лошите условия в дома с днешна дата, което е застрашаващ факт от гледна точка на изминалото време, недонесло никакви промени. Тази чиста любов към децата след години сякаш съдбовно я свързва с учениците от Езиковата гимназия в Ловеч, където вече 11 години Слава поема нелеката задача на режисьор. Трябва да се признае, че на фона на демографската криза, която безмилостно покорява Ловеч последните години, това нейно деяние е достойно за уважение. Все пак духовността в едно такова градче сякаш има причина все още да вирее. Затова и подобни учители наричат будители, от каквито духовният упадък днес има голяма нужда. Срещаме ви със Слава Георгиева и нейната участ в създаването на ученическите представления.
- Празника на гимназията
Това е една стара традиция на това училище още от времето, когато е било Американски колеж – всеки випуск да завършва с театрално представление. Филмът „Вчера“ разказва за тази традиция на Езикова гимназия в Ловеч, наречена „Пиесата“. Участниците са ученици в 12 клас. Репетира се цяла година и премиерата излиза през април на празника на гимназията. Играят се после няколко представления и всеки тръгва по пътя си… Aз още в началото ги предупреждавам, че никак няма да е лесно и че правим професионално представление, а амбицията ми всяка година е да е по-добро от предишните. Понякога някои не издържат и са на ръба да се откажат и някои даже са го правили. Но, после, когато видят резултата, ми казват, че са получили от мен не само Уроци по театър, но и по Живот. И са разбрали, че успехите и аплодисментите никога не идват даром, а трябва да се извоюват и да се платят с много труд и лишения. Ето това ме прави щастлива и ме кара да продължавам толкова години!
Всяка година, след завършването, има и такива, които искат да продължат да правят театър. Но винаги, винаги, когато са на прага на избора си, им казвам колко е трудно в днешно време в България да се занимаваш с изкуство… и само ако наистина не могат да живеят без театъра, тогава да поемат по този труден път!
- Да бъдеш част от традицията.
Аз поех щафетата преди 11 години. Първото нещо, което ме удиви и изплаши, беше огромният интерес към кастинга, който бях обявила в началото на октомври. В театралния салон на училището се събраха към 50 души 18-19 годишни момичета и момчета като им казвам, че общо приетия кастинг няма да правя, а го наричам „запознаване“. След това, давам им срок от една седмица, в която всеки да намери материал, с който да ми покаже характера си и най-доброто от себе си, а през това време провеждам един кратък курс на обучение – дишане, работа с текст, етюди, пластика, глас, въображение, оправдание, концентрация, сценична задача, групови етюди, откъси и всички важни за една роля неща… Постепенно случайно попадналите отпадаха сами, за да останат около 25-30 наистина мотивирани и можещи. Също така, като част от обучението, е и гледането на представления в театъра, като след това обсъждаме. Освен това се учим на много други неща, задължителни за един екип – всеки да е отговорен за всичко, което се случва в процеса и в спектакъла.
- Пиесите през годините.
Тази година направихме един спектакъл по текстове на Славе Македонски, драматизация на Йосиф Венков. Едно представление за възходите и паденията на един голям български род. За мечти и изпепеляваща любов. Една история, трагикомична и щура, мистична и героична, като самия ни живот. Много трудно се намира текст за толкова много хора с преобладаващи момичета. В повечето случаи една пиеса не стигаше. Често доста от желаещите остават без роли и тогава измислям колективни образи, добавям нови роли, пиша и допълвам нови текстове. Понякога събирах две пиеси в един спектакъл. Така направих с „Опечалена фамилия“ и „Покойник“ на Нушич. Получи се една криминална комедия с елементи на политическа сатира и мафиотски препратки 😉 “Госпожа министершата“ пак на Нушич смесих със сцени от “Службогонци“ на Вазов, а двете пиеси на Ст. Л. Костов – “Женско царство“ и „Мъжемразка“ обединих и се превърнаха в ярката политическа сатира “Царство на конци“.
- А сценография, костюми, музика?
Сами правим сценография, музика, плакати, реклама, маркетинг. Всеки според талантите си. Заедно изработваме декора, реквизита, после организираме представленията си, продават билети, уреждат транспорта, турнетата.. Винаги има някой от тях, дето се занимава с финансите. Просто ставаме един истински модел на театър с всички компоненти и служби, които работят безупречно. Разбира се с безусловната подкрепа на ръководството на училището! А през това време и учат… Те са зрелостници и това е най-тежката им година. Класни и изпитвания. Частни уроци. Матури. Балове. Приемни изпити в България, а повечето в чужбина.
- Тази година участвахте даже и на фестивал…
Да, тази година с „Щуро племе“ за пръв път участвахме във XXII Национален ученически театрален фестивал „Климент Михайлов“ в Русе. За фестивала научихме случайно и за наша радост съвпадна с време, в което спектакълът е завършен и всички участници са на лице, защото това е един кратък период само от два месеца. Отивайки, очаквахме награда, но не и най-голямата… Все пак участници бяха 22 трупи от цялата страна. Пет, от които само Русенски. На обсъждането след спектакъла получихме признанието на журито, че нашето „Щуро племе“ излиза от рамката на любителските театри и е едно напълно професионално представление. И това признание беше за мене най-ценната награда. Щастлива съм, че трудът и отдадеността на моите момчета и момичета бе дал резултатът, който амбициозно гонех през годините. Още повече, че ни отличиха с Голямата награда на фестивала за Най-добър спектакъл! Много се радвам и че Емилиян Петков получи наградата за Главна мъжка роля. Това е едно изключително талантливо момче, за което никой след представлението не вярваше, че няма актьорско образование, а ролята на Йован е първата му роля.
- Потенциални таланти
Във всяка трупа през годините е имало много талантливи деца, които в процеса на работа постигат забележителни успехи. Някои от тях са на такова ниво, че даже са и по-добри от много млади колеги, завършили театрални училища. Всяка година има и такива, които искат да продължат да правят театър. Но винаги, винаги, когато са на прага на избора си, им казвам колко е трудно в днешно време в България да се занимаваш с изкуство… и само ако наистина не могат да живеят без театъра, тогава да поемат по този труден път, защото повечето от тях са с големи възможности за прекрасна реализация в други области.
- След последното представление?
Много от тях отиват да учат или вече са завършили елитни университети по целия свят. Но разбира се, остават и по няколко, заразени от магията на театъра, някои от които станаха артисти… дори двама вече са режисьори. А останалите… останалите остават за цял живот обсебени от театъра. Признават ми, че сънуват мириса на сцената, на прожекторите, завесите и аплодисментите на публиката… И всяка година през април, където и да са, се връщат в Ловеч. Някои, които са далече, само духом, в деня, когато е големият празник на Езикова гимназия – наречен Пиесата. А аз …аз тъгувам винаги, когато се разделяме и с нетърпение чакам следващия випуск…
