„Синът“ е съвременна световна драматургия, психологическа пиеса.
Текстът на Флориан Зелер (2018) стъпва на сцената година след написването си, а при нас премиерата никак не закъснява – 2020. В крак с драматургичното време. Бърз „полет“ до иначе нашите, „потънали“ в класика, театрални ширини.
Авторът Флориан Зелер залага в пиесата си една глобална тенденция и проблем, пред който е поставен съвременният млад човек – способни ли сме да създадем и задържим човека до себе си? Можем ли да бъдем „щастливо семейство“ и пример за децата си – без развод, без раздяла, без изневяра… къде отива тази любов и клетва за вярност, разказана в приказките, показана в старите филми, осъзната от любовта и примера на баба и дядо. Тема, която тревожи.
Една семейна драма, на пръв поглед близка и далечна, всеки може да се разпознае в някой от героите, преминал в определен етап на живота си през това. Вечни теми – като тази за връзката с родителите, въобще отсъствието и/или присъствието на някакви семейни ценности и пример. Дълбае в големи проблеми, на локално ниво – вътре в семейството, малкият периметър между четирите стени на дома, вътре в него, между 4-мата герои, между емоциите вътре в теб. Центърът на действието е тесен – в семейството, в теб самия.
Пиесата разказва за един обикновен тинейджър (героят на Александър Тонев – Никола́), който видимо има проблеми с комуникацията, социализацията, себеприемането, самоизразяването. Че кой тинейджър не е бил така? Не е сменял емоция след емоция и не се е карал с родителите си, мислейки, че те са лоши и никой не го разбира… Е, да, случва се. Случвало се е, но понякога дълбоко зад страха и гнева се крият причини – големи и крайни. И тук толкова умело и смело ги показват. Диана Добрева „разсъблича“ една семейна драма, остава голи и боси едни родители, върху които накрая ще тежи най-страшният грях. И въпросът – можеш ли въобще да продължиш нататък след това?
Сюжетът показва как се отразява на детето по един дълбок и прецизен начин раздялата, как то преживява един развод, разпад в отношенията на родителите си. Майка на ръба на нервна криза (Теодора Духовникова), младата бивша любовница и нова жена до бащата (Анета Иванова) и бащата, носещ тежестта на своя баща и един затворен цикъл. Захари Бахаров, който слиза от екрана, от сериала „Денят на бащата“ по БНТ (8 серии, които представят връзката между семейство, което се разделя и как това влияе върху детето) и отново изживява перфектно драмата и сложността на Бащата, от който понякога зависи всичко. На сцената на Народния.
Основната такава в спектакъла е свързана именно с разпада на семейството, което е разделено, защото в живота на бащата се е появил друг човек. Той има ново семейство, напуснал е жена си и сина си и по този начин ги е накарал да страдат. Но в процеса на действие се разкрива и една друга интересна линия, той пита директно – „Виновен ли съм, че се влюбих?“. Личното ни щастие колко често води до страдание за околните и кой е правилният път?
Сцената, която ме доведе до моя вътрешен катарзис като зрител, беше моментът между най-младите актьори и герои в спектакъла – Сина и новата жена, изиграни болезнено достоверно и добре от Анета Иванова и Александър Тонев, дипломирали се през 2019 в Академията. Играят равностойно на останалите си колеги на сцената. Ситуацията, в която той я пита и с този въпрос поставя част от тежестта на вътрешния си конфликт – „Когато се видяхте за първи път, ти знаеше ли за нас?“
Това напрягане на сетивата от шепненето на актьорите сякаш прави още по-близка и интимна връзката между случващото се на сцената и зрителя.
Диана Добрева, която и тук доказва, че може да работи в два различни стила – визуалното и класиката, и да овладява безупречно случващото се на сцената. От мащаба и визуалните ефекти до „мини“ драмата в тесен кръг и дълбокото интимно вглеждане в Аз-а.
………..
Вероятно всеки родител се пита – успях ли като такъв? Гледайте примера пред себе си и преценете. Всеки прави грешки, но защо затова трябва да са виновни децата? Пита се?
Единствено, което не успя да ме „докосне“ и потопи в случващото се беше музиката (по-скоро в началото). Но това никак не променя цялостното усещане и вкус, които оставя спектакълът дълго след неговия край… и излизането от театъра. Сценографията е интересна, благодарение на способността си да се променя за секунди (размества и сглобява, както в „Бащата“) и да увлича зрителя в новото.
В режисьорската интерпретация на Диана Добрева може да се види добра актьорска игра, много финес и простота, в същото време актьорска сила и мощ, един дълбоко разискван проблем и красота. Плачеш и от това, което те стиска за гърлото, и от хубаво. Гледаш как танцуват заедно, в миговите на близост, в които се опитват да „залепят“ счупеното, и се пренасяш в един друг свят на чистота и простота. Този контраст на нещастие и хармония и уют не обърква, а разчувства зрителя.
Спектакълът остави в мен въпроси за ценните неща в живота, една дълбочина с вкус на тъга, страх, наслада, тиха усмивка и много респект и уважение към екипа на „Синът“.
