“Сарабанда” на Бергман с горчивия привкус към живота

0
0

“- Просто двамата с теб се загубихме.
–  Как?
– Загубихме се.”

 

Ако направим кратка енциклопедична справка за Ингмар Бергман ще прочетем следното – шведски театрален и филмов режисьр, сценарист и продуцент. Определян като един от най-значимите автори в киното, той режисира над 170 театрални постановки и около 60 художествени и документални филма, повечето от които по собствен сценарий. Но ние не сме съвсем по телеграфно предадената информация. Последната му пиеса “Сарабанда” е трудно да бъде представена в подобен стил.  Режисирана от Иван Урумов, постановката намери своето място на сцената на  Театър 199, където Бергмановите нюанси са пресъздадени откровено и прецизно.

До какво ли ни довежда един “глупашки, безсмислен и отвратителен, но конфортно отвратителен живот”?

До изоставената къща в горския пущинак до селото.
До стария, износен стол, все така предано служещ на господаря си.
До музиката, носеща се  от езерото, навявана болезнено от вятъра.
А там, чакащи двама души. “С чела между краката” и сол в душите.
До религиозната и отвратително зла г-ца Нилсон.
До омразата и малко до вината.
Е, така или иначе епилогът е един и същ винаги – мокра риза от треската и тя, идваща за мен – смъртта. Но преди нея – развръзката.

Бившата и най-мамена в света любовница и съпруга. Завръща се след години тишина. А на стола е старият циник с доброто чувство за хумор и лошите маниери. И посрещането не трогва. Защо си тук? Оправям се и сам. Но спри, не можеш да си тръгнеш – остани за вечеря. И какво оставихме зад нас? Две деца, малко хубави години, малко в повече жени. Едната ни дъщеря – успешна, адвокат в Австрия. Другата – е, за нея няма какво да говорим. Тя “просто вече няма съзнание така… така, както ние го разбираме.”

А отсреща, в недалечната къща до езерото – бащата и дъщерята. Той – блудният син. Безхарактерният истерик. Той – милият, грижовен баща. Съпругът. Малодушен и безсрамен. А тя – младата челистка. Тя – принадлежност. Свързана с него безвъзвратно. Срастването и накрая музиката. Бах и Брукнер.

Ролята на сексуалността в пиесата не е просто намекната, а експлицитно заявена. Ако не беше геният на Бергман, вероятно би била пошла и скандална. На мен ми се стори дори леко примирена – сякаш натежала, виновно и уморено в съзнанието.

Връзката между поколенията, между половете, между хората – такива, каквито са в един не особено розов сценарий – това ще видите в “Сарабанда”. Секса, отношенията и краят. Да, краят и страхът. Страхът от смъртта – опитващ се да проникне отвсякъде.

 ” Моята херметизирана посредственост няма място за такава тревога, но какво е страх? Това заплашително явление, отнасящо се точно до мен. “

 

Но нека не забравяме страстта – не като похот, а като воля, като свобода, като нагон за живот. Такъв, какъвто би могъл да е. Понякога. Сега. И винаги.

След като изгледах премиерата на “Сарабанда” бих могла да кажа само, че си заслужава да се види. Сценографията е изчистена и недвусмислена. Актьорската игра е забележителна. А музиката? Обграждаща, съпътстваща и неизбежна.

ОТГОВОРИ

Please enter your comment!
Please enter your name here