Автор: Наталия Алексиева
Снимки: Гергана Дамянова
Преди ден ви споделихне ПЪРВАТА ЧАСТ на текста на Наталия. Вижте продължението на разказа за съвременната притча за безверието и любовта:
Измъкването на Пророка от неговия затвор е представено като ритуал. Появата му на сцената изглежда като раждане, съпроводено от песните на четири, облечени в бяло жени, които докосват ръцете и краката му. Като излязал образ от пиесата изглежда младият Александър Евгениев в ролята на Йоан – дълга и сплъстена черна коса, брада, измършавяло тяло, „бяло като слонова кост“. Той едва стои на краката си, подкрепян от въжетата, които до преди малко са държали неговия затвор. Гласът му, изричащ неговите провидения, е дрезгав и плътен, гневен на хората, които не искат да чуят вестта за Спасителя. А Саломе е едновременно привлечена и отблъсната от него.
В тази сцена покачването на напрежението между двете двойки на страстта, Саломе–Йоан и Младият Сириец–Саломе, ескалира до крайна степен. За това спомагат музиката и осветлението. Спокойният глас на Саломе от появата ѝ на сцената, когато едва отронва думите, започва да отстъпва място на бавно усилващия се, породен от плътското желание към Пророка глас. Осветлението се променя от бяла до червена светлина в зависимост от полярността на думите, които изричат Саломе и Йоан. Пророкът е единственият, който отказва погледите на Саломе и не иска тя да го гледа или той самият да я погледне. Той се опитва по всякакъв начин да избегне погледите ѝ и опитите ѝ да го докосне.
Обхождайки целия кръг, с тях върви и Младият Сириец, който с неистови усилия се опитва да я накара да спре да го гледа и да му говори. Самият той я обсипва с комплименти, желаейки за себе си това, което тя изпитва към Йоан. Неговите думи идват като ехо на тези на Саломе към Йоан. Гласът на принцесата при отказите от страна на пророка да бъде докоснат от нея толкова се изменя, че в кулминационния момент стига до крещене. Та кой смее да отказва на принцесата? Тя е изпълнена с гняв и малко по малко от невинна девойка се превръща в решената на всичко жена, която по един или друг начин ще получи това, което иска. А Йоан непрекъснато потръпва от отвращение от думите, които тя изрича към него. Всячески се опитва да избегне допира ѝ. Гневът ѝ е съпроводен и от наситената червена светлина. Несъзнателно тя се превръща в жената, която носи смърт. Младият Сириец се самоубива заради страстта си към нея и ревността, която изпитва, а в същия момент тя взема и решението за смъртта на Йоан – „Аз ще целуна твоите устни, Йоане!“ По един или друг начин това ще се случи. В тази сцена е ярко изразена двойствеността на образа на Саломе, посредством алтернативата на използваните цветове. Комбинацията между бялата ѝ рокля и тъмночервеното осветление, между светлината от луната и цвета на кръвта, са ясния знак за гибел.
След самоубийството на Сириеца се чуват крилете на смъртта, а с тях на терасата излизат Ирод и Иродиада, последвани от пратениците на Цезар. Мигновено арената на нажежените до червено страсти се превръща в кръглата маса, около която сядат Ирод и неговите гости. Настроението моментално се сменя. Виждайки трупа на Наработ, осветен от сноп червена светлина, той заповядва веднага да бъде изнесен. При последните си думи към него, неговият приятел Манасий изказва скръбта си по него, но всички останали са със запушени уши. Никой не иска да чуе и думичка. Ирод не иска да вижда доказателства за това, че той не контролира целия свят. Затова тялото трябва да бъде изнесено моментално. Скриването от погледа му на нещата, които той не контролира, поддържат внушението му, че контролира всичко сам. А тялото на Йоан продължава да лежи безпомощно в средата на кръглата маса.
Рождения ден на Ирод добива измерението на световна конференция. Всичко, което той казва на пратениците на Цезар, бива превеждано моментално от преводачката от италиански (Петя Диманова). Нейното присъствие в спектакъла е ярко и гласът ѝ звучи като последната дума на римските пратеници, посрещнати от Ирод. В този своеобразен парламент можем да чуем още руски, немски, турски, френски, преведени на момента от Тигелин. Думите му звучат с равен глас, сякаш без да си поеме въздух ги изрича бързо една след друга. Като контраст на мълчащата, в единия край на масата са всички гости облечени в черно, които се надпреварват да говорят, да поздравяват Ирод за рождения му ден.
Като предвестник на агресивното и животинско желание на Саломе да поиска главата на Йоан идва визникналия бой между двама от пратениците на Цезар. Първичен, избухнал от нищото и потушен от вика на Иродиада, докато Саломе само стои статично и безучастно в целия разиграващ се пред нея цирк. В разрез с досегашния тон, всички избухват в спонтанна песен – поздрав за рождения ден на Ирод. С тази песен те заглушават гласа на Йоан, който с всичка сила се опитва да изрече пророчествата си. Дори микрофоните, до които успява да се добере, не помагат да бъде чут. Никой от тях не иска да го чуе. В изпълнение на Джулия Бочева е последната изпята песен, „That other girl“ отново на Sevdaliza. Танцът на голите тела на гостите на Ирод е чувствен и пластичен, като в края като че ли се сливат в едно.
Опияняващото вино е любимата напитка на Ирод, която непрекъснато подклажда плътското желание, което той изпитва към Саломе. Заслепеният от нея тетрарх също вижда в луната образа на доведената си дъщеря – гола, изкусителна и недостижима. Единственият от персонажите, който не вижда в луната Саломе е майка ѝ Иродиада. Тя не иска да слуша и думите на пророка, който в определени моменти се свива конвулсивно на пода и говори против нея. Съвсем леко потръпва той и всеки път, когато Ирод чува размаха на крилете на приближаващата смърт. А Иродиада е скептична, не вярва на неговите поличби и през цялото време не спира да повтаря на съпруга си да не гледа дъщеря ѝ.
В този спектакъл Диана Добрева сякаш оставя на заден план централния за пиесата танц на седемте воала на Саломе, с който тя успява да убеди Ирод да ѝ даде главата на Йоан. Тук няма страст, няма съблазън, няма изкушение. Танцът е маркиран символично от изпълнение със седем знамена. Всъщност реалният танц на изкушението вече е изпълнен в самото начало на пиесата от голото до кръста момиче, което е като отделения образ на съблазънта на Саломе. Приемайки белите знамена от нея, Саломе на финала на този танц ритуално я намушква с всяко едно от знамената. Това е и моментът, в който виждаме крайното ѝ убеждение и решителността ѝ да получи това, което иска. А тя пожелава да притежава главата на Йоан, след като е смъртно уязвена от отхвърлянето ѝ от Пророка. Нито едно от отчаяните предложения на Ирод за съкровища, изумруди, бели пауни не са в състояние да я отклонят от единственото ѝ желание „…върху сребърен поднос главата на Йоан!“ След дълги увещания Ирод вижда нейната непреклонност и покрусен, склонява да изпълни желанието ѝ. А тя е готова на патологичното сливане с мъртвата му отсечена глава.
Преди обезглавяването му на сцената се появяват отново всички гости, носещи в ръцете си сребърни блюда. Като ги обръщат към публиката в тях сякаш се отразява светлината на луната. Отново със същата песен, монотонно повтаряйки nothing’s gonna hurt you baby, се появява „царският шут“, за да отсече с един удар главата на пророка и да положи мъртвото му тяло пред Саломе и главата му в скута ѝ.
Във финалната сцена виждаме сценографията в последната ѝ функция – на сребърното блюдо, на което е поднесена главата на Пророка. На опънато бяло полупрозрачно платно чрез мултимедия е проектирана главата му. Зад нея се вижда Саломе, която изплашена, покрусена му говори и най-накрая изпълнява заканата си да целуне устните му, макар и вече безчувствени. Това е нейната победа в любовта. Ирод, виждайки чудовището, в което се е превърнала Саломе, заповядва да я убият.
„Саломе“ на Диана Добрева е спектакъл за забранения поглед на изкушението, където всеки поглед разкъсва битието и всяко проглеждане убива. Изплъзналите се от пашкула на пророка пеперуди на страстта, провокират страсти, които водят до гибелен финал за Младият Сириец, Йоан и Саломе. Невъзможната любов на принцесата към пророка я превръща в чудовище. Забранения поглед на изкушението и страстта са смъртната присъда за Йоан. Тук любовта разрушава всичко на парчета. Това е едно представление за дефицитите на вяра и неосъществените пориви. Спектакълът ни поставя въпроса дали се променяме, или се променят само условията и обстоятелствата, в които живеем. Като че в тъмниците на съзнанието на всеки съвременен човек са скрити същите пориви, които намираме при героите от този библейски сюжет.
