„Саломе“ – съвременна притча за безверието и любовта (I част)

1
0

Автор: Наталия Алексиева
Снимки: Гергана Дамянова

За Оскар Уайлд естетиката е истинската наука за живота. Той се прекланя пред онези търсещи индивидуалности, които „се стремят към лично съвършенство чрез преклонение пред красотата“. За него естет е човек, който подчинява живота си на красотата и търсенето на съвършенстото около себе си. В една от най-популярните и най-скандалните си творби – пиесата „Саломе“, той за пръв път поставя в идейния център несъвпадането на етическо и естетическо.

Вдъхновена от библейската история за пророка Йоан Кръстител, пиесата е написана през 1891 година, но ѝ е наложена тежка цензура.  Добива широка популярност в Англия едва след смъртта на Уайлд през 1900 година. Легендата за Саломе, дъщерята на Иродиада, която получава главата на пророка на сребърно блюдо като награда за танца си, в Уайлдовата интерпретация придобива привкус на трагедия, подклаждана от изгарящото чувство на страст на принцесата, което я тласка към убийство. „Саломе“ не просто нарушава британските закони от онези години да не се показват библейски сюжети на театрална сцена. Тя надхвърля типичните представи за образ на опасната женска съблазнителност. Танцът на седемте воала е плод на еротичните фантазии на принцесата към Йоан Кръстител.

Пиесата е написана първо на френски, след това през 1894 година е преведена на английски от лорд Алфред Дъглас. Първата ѝ премиера се е състояла в Париж през 1896 година, а първата британска постановка е осъществена няколко години след смъртта му, през 1905 година в театър „Бижу“. Първият превод на български е дело на Пейо Яворов около 1910 година, но първата премиера е осъществена едва през 1922 година в Народния театър под режисурата на Юрий Яковлев. „Саломе“ се нарежда сред шедьоврите на европейската символистическа драма, които са трудни за поставяне на сцена. Със своята изразителна образност и поетичност на словото, тя изисква режисьорска концепция и актьорска игра от висока класа.

С нелеката задача да я постави тази година на голямата сцена на Театър „Българска Армия“ се заема талантливия режисьор Диана Добрева. Тя е от тези, които не се притесняват да правят експерименти в спектаклите си и да взимат по-крайни режисьорски решения. Безкомпромисно и без страх от провал работи по всяка една от постановките си. Както самия режисьор споделя, темите, които я занимават през целия ѝ творчески път са свързани с по-големите екзистенциални въпроси – за вярата, за вярата в Бога, за любовта, греха, изкуплението. Изобщо всичко свързано със същинския смисъл на човешкия живот. А всичко обвързано с материалната част на живота или с битово-социалния аспект от човешките взаимоотношения, не влиза в обсега ѝ от интереси, които би интерпретирала в творчеството си.

Salome_Guergana_Damianova_6_web

„Саломе“ се появява след постановки като „Медея“, „Макбет“, „Къщата на гнева“, за да затвърди интереса на Диана Добрева към фигурите на силна страст в световната драматургия. Характерни за нейните спектакли са силните визуални разкази. Дори в някои постановки, като „Вълци“ на Драматичен театър „Н.О. Масалитинов“ – Пловдив, създадените ярки и запомнящи се образи и кинематографичният ефект, подпомогнат от добрата игра с осветлението, са единствените впечатляващи компоненти от спектакъла.

В „Саломе“ има от всичко, характерно за нейната работа. В точните количества. Поетичният език на Уайлд и въздействието на неговите думи са подкрепени от логично организирания експресивно – визуален разказ. Тя използва пълния текст на пиесата, като добавя по-подробни библейски разкази за чудесата, извършени от Исус. И съвсем леко размества някои от сцените, за да подсили паралела между изгарящите страсти на двойките Саломе – Йоан и Младият Сириец – Саломе. 

Въпреки че текстът на Уайлд е вариация върху библейски сюжет, режисьора успява да намери връзката с днешния ден. Това е една история, която с посланието и смисъла си напълно отговаря на състоянието на нашия свят в момента. На това се уповават и режисьорските решения за цялостната концепция за спектакъла. Кръгът, в който стоят Ирод и пратениците на Цезаря е като една световна конференция. Като образ – символ на кръглите маси, на които се събират междинародните лидери и преразпределят съдбата на обикновените хора. Тя също е и блюдото, върху което лежи тялото на Йоан – като символ на умиращата вяра на днешния човек.

Както в „Медея“, тук Диана Добрева също е и режисьор, и поема отговорността да изпълни главната роля. В „Саломе“ всяка сцена е като жива картина.

Още с първата сцена можем да видим уникалността на прочита на Диана Добрева. Изкривената версия на царски шут, с неопределим пол и престорени маниери, облечен в пищен цветен венециански костюм и подобен на горгоната Медуза в главата, посреща гостите на пира за рождения ден на цар Ирод. Говори и пее на английски, обръща се директно към публиката – „Oh my God, how many people!“, като по този начин я въвлича в историята, на която ще станат свидетели. Представя ни и Ирод и Иродиада, които са заели местата си в ложите на балкона и оглеждат своите „гости“. Песента, която изпълнява като начало на празненството и поздрав към царя е „Nothing’s gonna hurt you baby“ на Cigarettes After Sex. Нейният текст и звучене перфектно рамкират концепцията на тази версия на „Саломе“. Различно, целенасочено и дръзко. Още от началото си проличава, че музиката е много важна част от спектакъла, носеща определена символика към всяка от сцените. Неин автор, както и във всички други спектакли на Диана Добрева, е Петя Диманова. Тук тандемът залага на изпълненията на живо. А в левия край на сцената можем да видим и музикант, който изпълнява на живо на хенг дръм всеки един от звуците, който чуваме по време на спектакъла.

След представянето на Ирод и Иродиада, се пренасяме на голямата тераса в двореца. Това е и първата функция на опростената, но служеща по различен начин във всеки епизод сценография. Там разговарят Пажът на Иродиада, Младият Сириец, Кападокиецът и Нубиецът, които наблюдават пира на Ирод отдалеч. Говорят вяло и монотонно, осветени от лунната светлина, а отдалеч се чува глъчката от празненството. Сред тях е и един персонаж, който не присъства в пиесата, поне не като отделно лице. Като че в ролята на луната, за която говорят всички влиза Луизабел Николова. Гола до кръста, танцуваща с изящна пластика, тя е като змията-изкусителка, танцуваща между четиримата мъже. Тя е като тази част от Саломе, изкусителната, съблазнителната, която трябва да изтанцува танца на седемте воала по-късно. Тя сякаш го представя още тогава. А в образа на Саломе, изигран от Диана Добрева, виждаме само тази част от нея, която е страстта и плътското ѝ желание към Йоан, и тази, която в последствие е готова на крайности, за да получи това, което желае. Решението на Диана Добрева да откъсне тази част на изкусителката от образа на Саломе и да я въплъти в отделен образ е много сполучливо. Това спомага и за категоричното затвърждаване на позицията ѝ пред Ирод, когато иска главата на Йоан след танца със знамената. Тогава тя като в ритуал пробожда образа на изкусителката с всяко от знамената, с което е изпълнила танца. Така в нея остава единствено твърдо решената да получи това, което иска Саломе. И със стоманената жестокост на гласа си в разговора с Ирод отказва най-скъпите дарове, които той ѝ предлага и успява да получи това, което е пожелала с гибелната си страст.

Salome_Guergana_Damianova_7_web

Докато обсъждат практиките на различните религии се чува неразбираемият глас на Йоан, който виси по средата на сцената, свит в подобен на пашкул затвор. Резервоарът от пиесата тук е заменен от тази торба, в която той е оставен да виси. Затворът е още по-малък. Това обяснява външния му вид и трудността му да се придвижва, когато Саломе пожелава да го види.

Самата поява на Саломе е особено драматична. Наметната с дълга черна пелерина, тя бавно крачи към терасата под съпровода на „Human“ на ливанската изпълнителка Sevdaliza, изпълнена от едва виждащата се зад черната полупрозрачна завеса Петя Диманова. Текстът на песента звучи като вътрешното желание на Саломе, която всички сравняват с луната, дори и самата тя сякаш вижда себе си в нея („Тя е като малка монета, малко сребърно цвете… Красива е като девица… Никога не се е осквернявала.“), да бъде погледната в истинската ѝ форма – на обикновен човек („I am flesh, bones/ I am skin, soul/ I am human/ Nothing more than human“). Черната пелерина, която тя бавно смъква от себе си, тук е като предвестник на предстоящата смърт. Младият Сириец и пажът на Иродиада ѝ помагат да се съблече, за да остане само с дългата си бяла рокля, след което падат в краката ѝ в знак на преклонение. Бялото е като символ на нейната непорочност, на невинността на пожелаването ѝ, страстта, която е напът да изпита към единствения, който не пада в краката ѝ и не търси нейното внимание и любов.

Пажът на Иродиада, Манасий, постоянно повтаря на Наработ да не говори на принцесата и да не я гледа с предчувствието, че нещо ужасно ще се случи. В светът от пиесата погледите са символ на желанието към човека, към когото са насочени. Тук Младият Сириец непрекъснато наблюдава Саломе и както казва тя, Ирод също я наблюдава непрекъснато на пира. Чувайки странния и неразбираем глас на Пророка, Саломе мигновенно е привлечена от тази енигма и иска да го види. Свикнала да получава всичко, което поиска,  тя знае как да успее и този път. Забраната на тетрарха ни най-малко не я безпокои. Чак тогава тя извръща поглед към Младият Сириец, който всячески се опитва да го избегне, защото знае, че погледне ли я, желанието ѝ ще бъде закон за него. „Знаеш, че ще го направиш. И когато утре мина с носилката си по моста на купувачите на идоли, аз ще те погледна през муселиновите завеси, ще те погледна, Наработ, и може би ще ти се усмихна.“

Веселин Анчев много добре пресъздава усилията, които костват на Наработ да остане верен на заповедта на тетрарха и да не погледне Саломе в очите. Но въпреки всичко не успява и се предава на изкушението от погледа на принцесата. С фалшивите обещания за поглед и усмивка, които ще бъдат равни на отвръщане на чувствата му, той заповядва Йоан да бъде свален, за да може Саломе да говори с него.

Comments are closed.