Автор: Мария Дункова
В книгата си „София преди петдесет години“ Георги Каназирски-Верин описва от първо лице зараждането на сценичното изкуство у нас в първите самодейни театри в София от края на XIX век – една епоха, в която добре познатата ни столица е имала съвсем различен облик, но и обитатели с не чак толкова различни интереси от нашите днес. „Цяла София се беше заразила, право казвам, беше се заразила от мания за театър. Измислих думата „скинастения“ (от скини – сцена, и астения – болест), та да мога да подлъжа медиците да включат тази психоза в патологията“ – така описва самият автор подема на театралното изкуство и засиления интерес на столичани.
Освен тогавашния главен храм на изкуството – дружеството „Славянска беседа“ (в чиято сграда днес се помещават китайски ресторант в стил немагически соцреализъм, магазини за обувки, самолетни билети и др.), и театър „Основа“, наречен по-късно с днешното си име „Народен театър Иван Вазов“, в София само преди стотина години е било пълно с непретенциозни и примитивни самодейни театри по всички краища и махали на града – на ъгъла на ул. „Цар Симеон“; цирк Хамершмит, превърнат в театър „България“ на мястото на днешните Централни хали; на ул. „Алабин“ се е намирал театър „Люксембург“; в двора на някогашната Прошекова бирена фабрика освен култовата кръчма „Дълбок зимник“ е имало и театрален салон; в основното училище „Св. Кирил и Методий“ в квартала Юч Бунар; в махалите Баш чешма и Драз махала, до Черната джамия (днес храм „Свети седмочисленици“) и много други.
Несъмнено този бърз възход на българския театър, тази „скинастения“, тази особена психоза на софиянци от последната декада на XIX век и постоянното никнене на толкова много средища на театралното изкуство у нас – някои са оцелели изпитанието на времето и си стоят и до днес, други с наивния си порив за изява в духа на хъшовската „Изгубена Станка“ с времето са се разтворили като бучка захар в червените, сините, жълтите и шарените води, текли в политическото русло на други сцени и театри, спомагат за формирането и възпитаването на театрална публика у нас.
Всички ние – зрителите в театрите днес – сме от чисто историческа гледна точка внуци и правнуци на онези първи зрители в софийските театри (няма да се спирам на темата колко от тях сме останали тук в България) и нашите вкусове, предпочитания и поведение са неразривно свързани с една от негативните черти на нашия малък народ – неприемствеността и неуважението към историята. За да откриеш кладенец, трябва да копаеш на едно и също място, гласи народната мъдрост. Отношението ни към театъра, когато седим с лице към сцената, а и обратното – отношението към нас от страна на културните институции, артистите, режисьорите и въобще на всички онези хора, които са част от магията на една постановка – от сприхавата леличка, която ни продава билетите, сценичния работник, който умее да създава сняг и през август, или младия и неуверен Исус на сцената, е съвкупност от множество фактори, които се преплитат и размиват (когнитивните изкривявания на личността ни, образованието и възпитанието, което сме получили, функционалната неграмотност на мнозина от нас, представите ни за това кое е смешно, синдромът на „ти каква музика слушаш? – еми, сяква.“ и т.н.).
Това е много сложен проблем на съвременното ни общество, една болест, невъзможност и неумение да отстояваме интересите си, но и същевременно с това да признаваме и чуждите – с една дума, да запазим многообразието и да сме толерантни, както би казал Европейският съюз. Това непостоянство се дължи до голяма степен на факта, че по българските земи векове наред са оставяли семето си почти всички хуни, татари и аватари на индоевропейските цивилизации, но за добро или лошо, нито една от тях не се е задържала достатъчно дълго, за да можем и ние сега като централноевропейските държави да си отворим ресторанти в средновековен стил, без да ни се налага да си купуваме саби и мечове от Aliexpress; да претендираме, че сме наследници на великата Римска империя, чието водоснабяване на древна Сердика продължаваме да откриваме със строежа на всеки следващ мегахотел в София и после успешно да замитаме обратно. Впрочем то е значително по-добре направено от настоящата водопроводна мрежа на града, нищо, че вече са минали 2017 години от раждането на Христа.
Нима можем да претендираме, че сме една пълноценна европейска столица със сгради във Виенски стил или пък сецесион? Нека погледнем отношението ни към театъра през прозореца на някоя от старите софийски сгради на Царска България. Ами да, не можем. Те или са изпочупени, или са изоставени, или декадентската им красота отвътре е привилегия на малцина. Да, може би преди сто години наистина сме имали княз и дворец, но неговите уникални дървени ламперии и френски камини са унищожени от другаря Г. Димитров. Къде е красивата желязна ограда на царския дворец и караулите отпред? Защо президентът не покани европейските лидери там, ами ще се пръскат милиарди левове, за да се ремонтира храмът на грозотата в София – НДК-то на културата?
Да, имаме си къщата на Яворов, имаме си и къща с ягоди и стотици още знайни и незнайни паметници на една отминала и за жалост отдавна забравена епоха, в която София наистина е била Малката Виена. А колко много сгради потъват след бомбардировките над София в основите на града и никога повече не подават глава изпод руините!
Колко трудно се гради, колко лесно се разрушава и как бързо се забравя! Аз съм родена на 7 декември 1989 г. и мавзолеят на Г. Димитров изобщо не ми липсва. Но и нямам нищо против него – мавзолея имам предвид. И нека все пак си кажем, че и той (този път имам предвид другаря Димитров) е част от историята ни, без значение дали го харесваме, и че в Лайпциг една доста дълга и хубава улица в центъра на града носи неговото име!
Българската театрална публика носи в себе си всички тези „балади и разпади“, както казва Г. Господинов, и това се отразява и на вкуса ѝ. Все още има хора, за които „Римска баня“ на Станислав Стратиев е смешна, има и хора, за които немският клоун, който се подхлъзва на кора от банан, е върхът в дома на хумора и сатирата. Не е задължително да се подхлъзва в Габрово.
Преди аз да се родя, хората са си препродавали билети пред самия театър, непосредствено преди представлението, ходило се е на театър под строй. Баща ми веднъж ми разказа как като войник в казармата са ги завели на театър на нещо по Радичков, където сгушен в твърдия и дебел войнишки шинел му ударил един хубав и топъл сън. Моето поколение е различно. То свикна и се научи да си купува билети онлайн и да си ги разпечатва като самолетен билет на Wizz Air. Въпреки това аз все още предпочитам да отскоча в обедната почивка до Народния или до 199 и да си купя билета сама. На хартия.
Сред публиката у нас могат да бъдат видени всякакви стилове и моди – от бизнес парк гъзарче с костюм Andrews, през мъже на средна възраст с раирани пуловери и кадифени панталони до джаста-праста-растафарианци с изсулени дънки и кецове. Може би е хубаво да се създаде етичен кодекс на зрителя, който да разисква и въпроса за неговото облекло. Има нещо тържествено и уважително в това да си сложиш риза или рокля и да отидеш на театър. Също толкова уважително, колкото и да отидеш задъхан след тежкия работен ден в офиса с раница, празна кутия от вече изядения обяд, дънки и карирана ризка, на любимото си представление. Уважението към театъра всъщност не се изразява чрез формални белези – нима вратовръзката ни прави по-проницателни, по-сетивни и по-чувствителни към темата на представлението?
И разбира се, нито едно театрално представление не би могло да мине без нафталиновите баби, които не знаят как да си изключат звука на Нокиите и три пъти прекъсваха „Вишнева градина“ на Азарян, за да обяснят, че са на театър на отсрещния глас в слушалката, който бе не по-малко глух от самите тях.
♥♥♥
В театъра не се седи отзад.
На втори ред е мойто място.
Тук всеки звук мирише.
Снежинките не се топят.
Да вдишаш въздуха
на неизказаното между двама—
на Мавъра и Дездемона
Деян или Роксана.
♥♥♥
Ако представлението ви е интересно, останете и му се насладете, ако усещате съпротивление на сетивата и ума си, излезте кротко и без излишен шум – просто не е било вашето. И на мен често ми се случва да захвана някоя книга и бързо да я захвърля. Но това не означава, че трябва да й изпокъсам страниците и да й надраскам корицата.
Мария Дункова спечели нашето второ място в конкурса за есе „Ролята на зрителя в театъра днес“, който се проведе по време на кампанията „Месец на театъра“.
