Автор: Страхил Марков
Ще пиша за театър. Вълнувам се. Люлее ме нахална еуфория. Тресе ме дразнеща уплаха от потенциална проява на непрозорливост и посредственост. През измъченият ми мозък гастролират забързани мисловни импулси, които чакат да се отпечат с чаровна красноречивост върху белият лист. Но какво ме интересува мен това нелепо красноречие, когато ще се говори за театър? Нека красноречието и изтънчения израз си стоят в сянката на политическата бедност. Защото театърът е съкровище. За театър се говори тихо. Крещи се тихо. Колкото по-тихо крещиш за театър, толкова по-силно се чуваш. Измъчвам се от възможност за проявление на съмнително крива, безпътна и излишна многословност или пък от дефицит на описателна епитетност, която да разкрие цялата ми обич и страхопочитание към заветното изкуство.
С нотки на страдалческа срамежливост трябва да отчета своеобразно скръбно и жалко явление, което обаче търпи поетапно и интензивно лечение в културния лазарет. Започнах да посещавам театралните зали що-годе често и редовно, когато бях на 22. Е, сега съм на 23. Една година е безкрайно незначителен отрязък време, когато говорим за театрална инситуционалност. Пристъпвайки с неуверена, тромава мобилност в храма на изкуството, все още се случва да изпитвам неуверена несвойственост и подчертана несигурност. Не че нещо ме притиска или потиска, но сякаш дълбокото ми уважение към непреходното здание ме шамаросва и ме кара да се чувствам недодялан и недостоен, за да обитавам нейните салони. Усещането е подобно на това да уловиш красиво обагрена крехка преперуда и да я държиш в ръце, опасявайки се да не повредиш бляскавата й идентичност и фина телесна структура.
В разговор между Андрей Болконски и Пиер Безухов- Толстоеви герои от „Война и мир“- Болконски споделя своето житейско кредо: според неговата философия от първостепенна важност е да живееш търпелив и въздържан живот. Уместно и логично е да се лишаваш от емоционална непринуденост, тъй като земният път е преходна и мимолетна авантюра. Необходимо е да чакаш и да не придаваш важност дори на извънредните събития. Според него щастието се крие в осъзнаването, че не можеш да бъдеш щастлив.
Пиер Безухов разсича като с кинжал минорните възгледи на своя приятел. С поривиста енергичност му представя своите виждания за потенциала на щастливия живот. Ефективно съумява да му поднесе внушението, че да си безучастен и да не пречиш не е достатъчно. Необходимо е да създаваш продукция, да допринасяш, да си полезен и да облагородяваш.
Театърът е живот, в който зрителя сам прави своя избор дали да е Андрей Болконски или Пиер Безухов. Театралното изкуство прави възможно за зрителя да захрани емоционалната си респираторна система с театрално-планински въздух, а нервните окончания танцуват в ритъма на плътното и наситено щастливо удоволствие. Ослепителната напрегнатост и непримиримо очакване, екзалтират струните на нервната система, отслабвайки излишната й резистентност. Налице е съзидателна разруха, която плахо ,но стремително превръща човека в естет от театралния свят.
Театърът позволява да живееш чрез другиго. Актьорът култивира, съхранява и поддържа плодовете на страстта и емоцията, след което грижливо осигурява възможността да ги вкусиш наготово. Театърът майчински очиства душата от нечистотиите на профанизираното ежедневие; зарежда батерията на ентусиазма; индуцира искрицата на благонадеждната жажда за ментална извисеност.
Непростимо е в лицето на театъра да имаш такъв всеотдаен другар и да не му отдаваш прелестно и благородно отношение. Зрителското съсловие не е обособена част от театралното представление, която служи за коректив или средство за оценка на актьорска игра, а е несъмнен партньор в представянето на продукцията. От немислима важност е зрителят да създаде у себе си потребност, да търси унисон и съгласуване с емоционалните настроения на останалите зрители в името на бляскава театрална синергия. Прекрасният зрител не може да си позволи да бъде предубеден или безпочвено критичен. Той е повереник на функцията да припознава, отличава и възнаграждава особено изразените актьорски интервенции и да насърчава всеобщото приповдигнато настроение и вълнение. Ролята на зрителя е да покровителства актьора и да му засвидетелства непременна обич и уважение.
Място за зрителско стеснение, рационални аргументи и прагматични виждания – няма. Лицето, наблюдаващо текущия спектакъл, е необходимо да работи върху себе си. Да се старае в работата си на емоционално ангажиран стожер. Душевната разюзденост е належаща. Веднъж заел мястото си в театралната ложа, зрителят престава да бъде светски индивид, прощава се с егоистичната си същност и се фокусира върху деянията на хората, които се раздават, за да може той да си осигури стойностни впечатления и непреходни спомени за състояла се емоционална стихийност.
Пасивно поведение и поведенчески неутралитет не се характеризират с представата за толеранс. Естествено, това не означава, че зрителят трябва да протрие горните си крайници от ненавременно и отблъскващо аплодиране. Театралната култура и обноски не намират отражение в особено изразена сложна маневреност. За да изпълняваш ролята си на качествен зрител, е достатъчно да се отнасяш към ситуацията с умна, своевременна и премерена находчивост. Проявявайки търпение, внимание, последователност и разбиране, зрителят допълва профила си на перфектно скроена публика.
А когато постановката приключи е трудно. Редно е да е трудно, необходимо е да е трудно. Неспособността да се сглоби обикновено речево съждение свидетелства за състояла се зрителска отдаденост. Емоцията е взела връх над менталната последователност. Устоите на подредената мисъл са изгубили своята цялост, някъде далеч във всепоглъщащото море на афекта. А ефекта от афекта носи единствено мълчаливата, но подробна усмивка. Да говориш непосредствено след представление е безсмислено. Думите сивеят и се чува единствено несиметрично бълбукане на устната кухина. А тихата усмивка презентира цялата тържественост на пленения зрител.
В театралния свят, в който можем да бъдем Андрей Болконски, бих избрал да съм Пиер Безухов. А ти…?
Есето на Страхил Марков спечели 3-тото място в конкурса за есе „Ролята на зрителя в театъра днес“ по време на кампанията „Месец на театъра“.
