В България 50 представления са си повод за хвалба. Затова реших да вляза в кухнята на сдружение „Б Плюс“ – режисьорите на „Паякът“ в Театрална работилница „Сфумато“. В рамките на около час се опитах да разбера повече за начина им на работа, да разкрия информация за новия им проект и да си поговорим за наградите и случването.
След всички рецензии, награди, известност и т.н., има ли някакви реални последствия за Вас от това? Отвори ли някакви врати?
И двамата: Не, нито една.
Димитър: Има два вида реакция на победата: Мисля, че по-малките умове когато победят много се възгордяват и остават там в победата, а един по-успокоен ум се натъжава от успеха. Защото знае, че след тази победа следва нещо, което бива да бъде уловено и опитомено. Една победа ти открива нов хоризонт. Повечето дребни умове свършват на победата си, няма да изреждам имена с по една победа в живота си.
Йордан: Голям тест за егото са всички награди, които нямат финансово измерение на почти всички фестивали, и всички публикации в световен и в български мащаб. За егото ми, за егото му, за егото ни, като екип, като тандем и мисля, че ние се справяме много добре с това.
Разбира се, помага ни и това, че след „ Паякът“ не сме поставяли в България. Нас сякаш ни няма, много ни е трудно. Правили сме няколко опити за разговори с театрални директори, които засега не са довели до никъде. И това помага, смирява (ако е точна тази дума).
След края на спектакъла последния път, казахте, че представлението започва след петдесетото изиграване…
Йордан: Не съм го казал аз. Казал го е Грoтовски и мисля, че съм доста дребен да споря с него. Той е имал нещо конкретно предвид и това тепърва ще го видим. Представлението се е отърсило от суетливостта си, не че някога е било суетно, от първите си страхове, от това да иска да се харесва, защото зад гърба си има добра биография и тя няма да спира.
Димитър: Може да се сравни със зрелостта на човека. Когато станеш на 35 страховете изчезват, идва спокойствието и способността да дадеш плод. Мисля, че хората трябва да правят деца тогава, преди това не са готови. А и да пишат книги. Тогава вече има някакъв заслужен бекграунд, който да бъде споделен. И това е 50-то представление, това е имал предвид Грoтовски. Няма го да го питаме, но съм почти сигурен, че е това.
Йордан: По повод писането на пиеси и зрелостта съм абсолютно съгласен с това, което каза брат ми, защото има една много нашумяла напоследък руска драматуржка, която на крехката възраст от 28 години вече има над 40 пиеси. За мен това е много лоша графомания, няма почва, още повече, че аз съм чел и гледал пиеси по нейни текстове. Разбира се, аз не я отменям или забранявам, но писането на текстове за театър не трябва да е машина за пари.
Правят ли актьорите представление?
Димитър: Питаш по време на секс дали жената прави секса. Не. Това се прави с режисьори, драматург, а при нас те са едно. Едно са и актьорите. По този начин при нас се получава плюс и минус. Представлението се случи тогава, когато имахме процес, експеримент. След това спектакълът остава техен, защото ние вече не участваме, а сме само зрители. Това е нещо като да отгледаш дете. Вие сте расли заедно и сте обменяли информация на всички равнища и сега вече можеш да видиш как то е свободно. Леон Даниел казваше, че всеки мъж мечтае да възпита любовница, която след това да радва много други мъже след него. Ей това е! Възпитаваш любовницата и след това я пускаш и се наслаждаваш, че е свободна и щастлива.
Йордан: Така както аз разбирам въпроса ти мисля, че актьорите правят представлението. Не генерализирам, не казвам „всички актьори правят всички спектакли“, но в нашето представление актьорите направиха спектакъла такъв, какъвто е. Те не са случаен избор. Те дадоха много повече от актьорското си присъствие там, много повече. Не само защото участваха по последните редакции на спектакъла, но и защото те не са просто колеги, а са двойка в живота и нямат проблем с физическата близост. Сигурен съм, че част от темите в спектакъла касаят не само тях, но и всяка двойка. Спектакълът е написан заради нас самите. Това не е нещо като терапия, макар че може и да е точно това, но огромна част от демоните, които са заложени в текста, са били демони в нашето общуване, в нашето опознаване.
И все пак, когато си режисьор и автор, и се сблъскаш с актьорите, доколко те оставят някакъв отпечатък върху текста?
Йордан: Има няколко неща: едното е да се опиташ като започнеш да работиш като режисьор върху свой текст, да свалиш доспехите на драматурга, да облечеш тези на режисьора и да си кажеш: „И сега да видим от тоя боклук какво можем да направим“, както е казал Дейвид Мамет. Текстът не е преписван или пренаписван. Обсъждали сме дали е възможно точно този персонаж да каже това, тази поредица от думи, в точно този момент от пиесата. Приемали сме предложения за промяна на словоред, за смяна на реплики – тези, които са били негови сме ги дали на нея и обратно. В крайна сметка актьорите са тези, които ще възпроизвеждат целия текст в цялото сценично съществуване на спектакъла и е много редно, ако нещо не им звучи добре, да го обсъдим и да се съобразим с тях.
Правилно ли предполагам, че сте си разделили персонажите и всеки е писал репликите само на единия?
Димитър и Йордан: Да, вярно е!
Димитър: Генерално се бяхме разбрали. Не че нямаше реплики, които сме измисляли и на другия герой, но основно разпределението на ролите беше такова. Аз писах на Марта, той писа на Мартин, и поради тази причина Марта е по-свободолюбива, а Мартин – консервативен.
Йордан: В новата ни пиеса „Двама“, която ни е голям препъни камък, три години я влачим вече, е обратното с репликите. Там става въпрос за двама с голяма разлика с възрастта.
Димитър: И съвсем естествено се получи, не се редуваме изкуствено. Просто такъв е моделът на характерите ни. И мисля, че това е по-добрата ни пиеса. Може би защото темата е по-наболяла за нас. „Паякът” вече го преглъщаме, преработваме. Писали сме го в период, в който и двамата сме се карали много. Спорехме за всичко.
А как върви „Двама”?
Йордан: На финала сме
Димитър: За инцест става въпрос. За жена в инцестна връзка, с голяма разлика във възрастта.
Йордан: Но не е джендър пиеса, нито е пиеса за взаимоотношенията на жена, която си пада по младички, или на млад мъж с лек, или среден уклон към геронтофилия. Не е пиеса за това.
А все още ли го готвите и за поставяне в Щатите?
Димитър: Няма да го поставим там, ако не го поставим на ново четене. Трябва да има премиера тук. Да започне да пътува, да го видят и тогава.
Йордан: Освен това онзи текст, който им дадохме да четат беше абсолютно завършен в целостта си. Мислехме, че пиесата такава, каквато беше, е добра. Няколко месеца по-късно осъзнахме, че е ужасно тъпа. Изхвърлихме я, започнахме съвсем от начало, дума по дума. Оставихме персонажите и взаимоотношенията им, но сменихме целия лексикален запас, цялото поведение. Сменихме неговата професия, което е много важно в случая и мисля, че спечелихме, че я направихме по-човешка, каквото и да значи това, по-непредсказуема и по-непретенциозна пиеса. По същия начин, по който написахме „Паякът” – той измисля една реплика, казва я на глас, чуваме я и двамата. Ако ми хареса – остава. И обратното. Съвсем наскоро открихме, или преоткрихме, че обичаме да се виждаме и да пишем заедно.
Защо избирате такива персонажи като Мартин и Марта? Не е ли трудно зрителя да се припознае с усещанията на тези герои и да ги познае от пръв поглед?
Йордан: Това идва от нас. Като че ли много настояваме хората да не ни разгадават от пръв поглед. Ако някой не ме разгадае и остане с погрешно впечатление не се навивам да го опровергавам, аз знам, че той попада в категорията „И други глупаци”, които не желаят да дълбаят навътре, както аз или той обичаме. И в същото време си остава една много голяма и много нужна за мен зона на комфорт. Ако някой ме прочете бързо и грешно, и ми сложи етикет, толкова по-зле за него и толкова по-добре за мен. Марта и Мартин не просят и не търсят съчувствие. Това е много важно. „Паякът” така е направен, че зрителите са воайори на това, което се случва там. Те не си решават проблемите на мегдана, напротив – те са на най-интимното място. Те са голи, уязвени и уязвими. И не им е нужно нашето внимание. Те са родени през нас. Аз и брат ми сме такива.
Какво е това влечение към патология?
Йордан: Изконно.
Димитър: Това е формула за театър. Добрият театър се занимава с патология и това е аксиома, норма, ако не е формула. Например в „Ромео и Жулиета“ или „Едип цар“ . Ако няма патология, театърът ще стане нещо равно. Нещо започва красиво и потъва в кал и после евентуално пак да стане красиво и да излезе от калта. Или в „Козата, или коя е Силвия” става въпрос за любовта на един човек към животно. И хем е за зоофилия, хем не е. Любовта също е патологична.
Йордан: Патологията не трябва да е самоцелна. Ние нямаме някаква самоцелна физическа деформация, ние изследваме дълбочини под това в „Паякът”.
Димитър: Всъщност формулата, по която предпочитаме да работим е на Стивън Кинг – обиковени хора, в необикновени ситуации.
Йордан: Стивън Кинг и на двама ни е сред любимите писатели и е безспорно един от най-талантливите разказвачи от 20-ти век до сега. Той е много тънък познавач на психиката на човек, поставен в екстремни ситуации. На човек, който трябва да е герой, без да е роден такъв. Без да иска, с цялата трудност на това. Мартин не е роден герой, той в края на пиесата ще стане, жертвайки се…
Като решихте да работите заедно, как стигнахте до идеята точно за този сюжет?
Димитър: Доста бързо стана. Изобщо не сме мислили да пишем пиеса. Сюжетът дойде първо и може би оставаше финала. Ние нямаме сюжет като сюжет, ние имаме една ситуация.
Йордан: Имахме час по актьорство в МОНТФИЗ и трябваше да обясним на студентите какво е то импровизация и колко е важно да не е уговаряна преди ситуацията, защото когато се уговори, вече не е импровизация. На двама курсисти им дадохме задача да излязат като сиамски близнаци. Направиха много приятен опит – имаха само един телефон, а после се оказа, че имат и общо гадже и стана чудовищна работа.
Димитър: И аз казах: „Ей това ще стане страшна пиеса”.
Йордан: И същата вечер започнахме да пишем. После се оказа, че междувременно има конкукрс в “Театър 199” на името на актрисата Славка Славова за камерна пиеса. Ние участвахме с най-първия вариант на пиесата, който беше доста слаб според мен. И се класира на почетното второ място. И тогава решихме да си го направим сами. Заключихме го в едно чекмедже за три-четири месеца, видяхме колко е зле пиесата и започнахме от начало. И така шест пъти за една година.
Димитър: Но пък имахме много благодарен репетиционен период – 4-5 месеца.
Йордан: Шапка свалям на Грети – проф. Маргарита Младенова ни даде колкото време ни е необходимо. Даде ни пространство в театъра, камерна сцена да си репетираме. „Когато сте готови – тогава.” Това не се случва никъде в българския театър. Особено за такива като нас – начинаещи.
Какво се опитвате да докажете с вашето представление?
Димитър: Да докажем, че можем, защото това е първият ни професионален спектакъл заедно.
Йордан: Трудно е да отговорим сега, защото спектакълът има път, който вече е извървял. Може би, че ни има. Искаме да кажем, че сме тук, че ни има сред тези хора, влизаме заедно и стъпваме на сцената на българския театър, който се прави, че ни няма. Кандидатствали сме с „Паякът” на всички български фестивали. И на нито един не сме одобрени. Доста обезсърчаващо беше в началото.
Димитър: После ние решихме, че театър не се прави за доказателства, регалии и почести и започнахме да си правим театъра така, както ние го разбираме. Да си правим нашите експерименти. Това може би искаме да докажем. Защото работата ни е преди това да ни забележат.
Йордан: Да, това да те забележат е отгоре. То е приятно, суетливо е.
Димитър: Освен това разсейва. Ние се занимаваме с публично изкуство, не сме художници, които да се затворят и да останат незабелязани. Макар че самите художници имат нужда от популярност, за да си продават картините, но им е по-спокойно, защото са единици, а ние работим в екип. Екип, който събира екип. Рано или късно е необходимо да излезем на светло. Засега мисля, че излизаме на порции.
Йордан: Ние двамата с него знаем, че няма да стане лесно,че няма лесно и може би това заздравява повече връзката между нас. Да знаеш, че имаш опора, когато ти е трудно цялото това неслучване и това е много важно за мен.
А сега след петдесетото представление, когато малко си се отделил от него…
Йордан: Аз не съм се отделил, в никакъв случай. Мога да ти кажа кога е минало зле и кога добре. В началото трябваше да присъстваме на всяко представление, после по желание… Аз се вълнувам. Може да звучи детско, наивно, претенциозно – аз се вълнувам, не съм се отделил. Ще се отделя, ако не гледам следващите 20 пъти, ама аз искам да ги гледам. Ей такова ми е. Това ни е първо дете. Много ни е дало това представление. И много ни е взело.
По материала работиха Елена Василева, Деси Мирчева и Никея Петрова.
Comments are closed.