Със сигурност Япония е желана дестинация за посещение от повечето от Вас. Тя е еталон за прогрес, точност, технология и култура. Тук обаче ще ви почовъркам любопитството и за японския театрален свят. И ще Ви припомня, че театърът в Япония е традиционна форма на забавление, която може да се изпита от всекиго, без значение колко думи съдържа японския му речник.
Японският театър има дълга и богата история, която включва четири основни класически форми – но, кьоген, кабуки и бунраку. Всяко от тези направления е много различно и уникално по рода си.
Но, наричан още и ногаку, е форма на музикална драма. Възниква през XIV век. Тук характерното е, че лицата на повечето от актьорите в тези пиеси са скрити с маски, а мъжете играят също и женските роли. Сюжетите обхващат няколко исторически събития. „Лейди Аои” по история, случила се през XI век в романа на Генджи Моногатари „Приказката на Генджи”, е най-често играната пиеса. Тази постановка е прочута и заради забележителната си продължителност – цял ден. Обикновено се играят по пет пиеси в рамките на едно представление.
Най-ранните сведения за театър кьоген датират от IV век. Докато пиесите в стил но са били предназначени да забавляват само висшето общество, кьоген се е играл по време на антракт и залагал на клоунада. Най-съществената разлика между но и кьоген е, че при кьоген не се носят маски.
Кабуки е форма на японския театър, която съчетава драма, танц и музика. Той е и най-популярният вид японски театър в света. Кабуки е пълен с живот. Основна роля е отредена на боевете с мечове (до 1680 г. се изпозлвали истински такива) и дивашките костюми. Изкуството кабуки всъщност е било създадено, за да е опонент на но. Идеята била да се разказват актуални истории от недалечното минало, които живо вълнували хората, за да ги провокира. Първият кабуки спектакъл се играе през 1603 г. След това скоростно набира популярност и остава така известен и до днес. Любимата кабуки пиеса на японците е историята за 47-те ронини, които отмъщават за смъртта на техния водач („Kanadahon Chushingura”). Тези от вас, които искат да видят истинска кабуки пиеса, трябва да посетят спектакъл на легендарната трупа „Гекидан Шинкансен” („ Gekidan Shinkansen”) от Токио. Типично за този тип театър е, че публиката реагира с какагое – викове – на моменти от пиесата, когато е най-драматично. Но това се прави от хората, които са настанени на евтините места в салона и се наричат омуко сан – отдалечените.
Бунраку е стилът, в който се използват кукли. Те обикновено са високи около метър, а кукловодите им са облечени целите в черно. Само омозукаи – главният кукловод – е облечен в пъстра дреха. Песните и музиката са неизменна част от банкуру. Главният кукловод свири също и на шамисен – струнен японски инструмент. И в този стил любим сюжет е историята за 47-те ронини.
За съжаление обаче това изкуство започва да губи интереса на публиката си от втората половина на XVIII век. Дори и с помощта на финансиране от правителството, това ъгълче на изкуството има несигурно бъдеще. Занаятчиите, които изработват трудните за направа кукли, вече идват към края на своя земен живот, а по всичко личи, че няма горящи от желание хора да научат и продължат това начинание. Затова побързайте да идете на такова представление, защото скоро ще е само спомен в хрониките на историята.
Няма как да пропусна да Ви разкажа и за гейшите – жени, имащи силно влияние над цялото население на тази държава.
Гейшите (артисти) са жени, които са вещи в много изкуства – танц, изпълнение на класическа музика, рецитиране на стихове. През XVIII век куртизанките започват да използват тези свои знания и умения, за да забавляват клиенти (обикновено мъже) и стават популярни под името „гейша”. Първите гейши всъщност са били мъже, които занимавали господата, очакващи своите куртизанки. В наши дни една гейша започва да учи танци и музика от много ранна възраст и продължава своето обучение цял живот. А животът им не е никак лесен – някои продължават да работят до 90-годишна възраст.
Танцът, който изпълняват, е произлязал от стила на театър кабуки. Прилича на Тай Чи и е много дисциплиниран. Жестовете им са едва доловима история, разказана чрез танц. Шамисенът е инструментът, на който се свири традиционна музика по време на представлението и допълва цялото изящество.
Някои от гейшите се занимават и с рисуване, композиране на музика и писане на поезия. През 1928 г. в Япония е имало около 80 000 гейши, но днес те наброяват едва 1 000. Това се дължи на няколко фактора, но най-определящ сред тях, е страхът от скандал в модерното ни общество.
Всъщност, ако искате да вечеряте в компанията на гейша, това удоволствие ще Ви струва по 800 долара на човек (минимум). 🙂
Източник: www.facts-about-japan.com
