Разговаряме в един пролетен следобед с двама млади артисти за спектакъла „Лукчо“. Играе се в Ателие 313 – едно по-специално място за хубав театър, куклен. Ваня Борисова е режисьор, а това е нейният дипломен спектакъл. Малко са хората, които вече дръзват да се потопят в този занаят – куклена режисура, но Ваня с упоритостта и богатото си въображение, мисля, че ще стигне надалеч по теaтралния път.
Спектакълът „Лукчо“ е модерен, съвременен прочит на едноименния роман на Джани Родари и текстове от любимия Валери Петров – и не само. Сценографията е бунт и кеф отвсякъде – дело на Иван Станимиров Станев. Играят Мелин Ердинч, Богдан Бухалов, Калин Зафиров, Красимир Мичев, Ахмет Исмаил – предпоследният е дете, а за главната си роля печели номинация за награда „Савина“ 2021.
От разговора, който стана доста интересен, разбрах, че това са двама много потопени в цялата магия и случване актьори. А ето какво ни разказаха повече за „Лукчо“ Мелин Ердинч и Калин Зафиров. Нека ги чуем!
- Здравейте, а вие сте?
Аз съм Мелин Ердинч, тази година завършвам в класа на проф. Пламен Марков. Как стигнах до този спектакъл ли? … Просто мисля, че съм огромна фенка на театъра (Ателие 313) и от доста време ходя и гледам представления там. Ваня Борисова, режисьор на спектакъла, ме е гледала на няколко изпита, даже когато кандидатствах, тъй като кандидатствах и куклен театър. И просто ми звънна по телефона и аз бях – Да, разбира се. Като със сигурност бих се занимавала и с куклен театър – особено след този спектакъл.
Аз съм Калин Зафиров, студент в НАТФИЗ, Актьорско майсторство за куклен театър, 3-ти курс, при проф. Румен Рачев. Участвал съм в друг спектакъл на Ателие 313 – „Ламята от улица Войтешка“ и след това – няколко месеца по-късно, получих покана да стана част от екипа на „Лукчо“. Ваня ме е гледала в Ателието, идвала е и в Натфиз, също беше на кандидат-студенските изпити. И така се свързахме и започнахме да работим.
- Кои са вашите герои в „Лукчо“? Разкажете.
Мелин: Калин, Ахмед и аз сме общ персонаж – извадка, представяме обществото. И тримата може да се каже сме псевдореволюционери, това са хора, които са си направили сами барикадите и стоят от години там, протестирайки и виждайки само в това смисъл. Това е всичко, което ги интересува – да стоят на тази барикада и да протестират. В същото време изведнъж се появява едно малко дете, което много се вживява в цялата тази работа. Те много запалват детето да тръгнат, да направят тази революция и в същото време не тръгват наникъде. Много е хубаво, че цялото нещо е обяснено през детската гледна точка. Детето идва при нас с ясната мисъл, че иска да бъде с нас и да направи някаква промяна, обаче то не става така… и той е прав, и ние сме прави, и тези неща много рязко се сблъскват. Може би главната тема в спектакъла е в това, в този сблъсък на двете неща.
Калин: Детето в спектакъла, като цяло то е центърът. Харесва много героите, всякакви герои и като цяло тези псевдо революционери, но в действието се разбира, че не са точно тези герои, за които той ги мисли. Иначе нашите персонажи са едни доста странни особи, които са се събрали от тази обща кауза. И паралелно с това преминаваме през куклените образи, които са персонажи от романа „Лукчо“ – Дон домат, Картофка… има кукли, в голяма степен те са импровизирани от различни предмети – варел, бутилка. По-абстрактно е, не познатото до болка. Понякога можем да изиграем по няколко персонажа. В едната част куклата се води от един, по-нататък от друг. 
- А близки ли са тези герои до същността ви?
Мелин: Изобщо не. Главният ми персонаж изобщо не е, даже е доста, доста далеч и това ми беше много интересно да работим. И на Ваня мисля, че и беше по-интересно да работи с мен от тази гледна точка, защото аз съм малко същество, а тази жена е … персонажът ми се казва Милата, но тази тя изобщо не е мила. Доста е рязка, даже има много мъжко държание, много иска да се налага, да я слушат нея.
Калин: Може би най-големият мъж на тази барикада е нейният образ.
- Как мина самият процес на работа по спектакъла „Лукчо“?
Калин: Работният процес беше девет месеца. Хората ще се чудят и питат какво правихме девет месеца, но започнахме да се опознаваме първо ние актьорите с режисьора, но същевременно ние актьорите помежду си, защото до преди това, аз не бях работил с нито един от другите.
Започнахме с упражнения с цел да се опознаем, да се усетим, концентрацията ни да се подобри и да станем едно цяло. И с много опити, персонажите първо да ги намерим, в началото бяха коренно различни.
Мелин: Главната трудност за мен в този процес е, че нямаше готов текст, нямаше даже готов спектакъл. Доста преди да започнем Ваня е работела върху измислянето на целия процес и спектакъл, но ние заедно го градяхме. Заедно търсихме цялото и това беше голяма трудност. Ние не сме работили по такъв начин и даже и да си намериш персонажа беше много трудно, защото аз си спомням, че на първата репетиция с мен, аз бях сама с нея, съм ходила около два часа напред назад, за да може нещо да изникне.
Така че всичко се случва на момента, сега. И това е много трудно. В самия спектакъл ние имаме огромна доза импровизация, което е изключително трудно за мен, предполагам и за другите. Защото да импровизираш, значи да си в секундата в момента, да се хванеш и за публиката, дори за някакъв неин жест или някой да се изкашля.
И другото по-трудно, даже най-трудно в цялата ситуация – имали сме 12 часови репетиции, в един момент репетирахме през нощта от 11 вечерта, до към 5-6 сутринта, защото залата беше заета и това беше много трудно – да си толкова изморен психически и физически и въпреки това да продължаваш да се бориш, да репетираш, да търсиш… И това е може би главното нещо, един цитат от спектакъла „Поражение или победа, това не е от значение, важни са нашите усилия, защото ни възвисяват.“
Имало е моменти, в които сме се обезсърчавали от умора, но стои един човек пред теб, който много вярва, Ваня ни имаше много доверие. Това да вземеш драматични актьори, само един куклен – и да им сложиш кукла в ръцете ни, не знам какво доверие ни имаше тази жена.
Калин: За този процес всички се бяхме хванали здраво и не искахме да се пуснем, нямаше „Отказвам се, няма да стане“.
- Какви текстове може да чуят зрителите, като дойдат да гледат?
Мелин: Има няколко автора. Някои от текстовете са излизали съвсем на импровизация на репетциите, доста от тях са дошли и като идеи от Ваня. От текста на Джани Родари сме взели кукления план, персонажите са взети като сюжет и история от самия роман.
Калин: Но пак е направен не точно по текста, а доколкото в темата на тези персонажи се опитват да показват на детето различни ситуации.
Мелин: Имаме малък текст от „Ромео и Жулиета“, имаме Р. Киплинг, това стихотворение, което осмисля целия спектакъл. Цитати от „Дон Кихот“, цитати от Валери Петров. Няколко стихотворения, но на всяко представление гледаме да променяме някой текст. Така че продължава да се мени този спектакъл, тоест процесът не приключва до премиерата, а продължаваме с това търсене. Това се случва толкова рядко.
- Защо публиката да го гледа?
Мелин: Това е според мен много интересно преживяване, спектакълът не е точен, всеки път е различен и е толкова жив и темите дали те вълнуват или не, дали те жегват или не, няма значение. Един зрител би си задал доста въпроси, би си дал отговор за други. Дори да не се интересува от темите за протестите, за революцията, за героите, какво значи герой според едно малко дете, би се върнал дори до някакви детски години и би се запитал защо е така, защо?
Много е бурен спектакълът, много е интензивен. Имаме и много песни. От представление на представление вкарваме нова песен.
Калин: Темата не е една конкретна и благодарение на това можем да достигнем до един по-широк кръг от хора, които да си зададат един въпрос или да се замислят малко за нещо, което са преживели. Спектакълът е малко като заря с едни такива избухвания в неочаквани моменти. Става едно светло ярко, изведнъж има едно леко затишие, после пак светлина…
- Сценографията е доста интересна, споделете ни малко повече за нея?
Калин: Това са три барикади, във всяка живее един от нашите персонажи и всяка си е в стила на този персонаж. Например един е почитател на Че Гевара, на кубинците, на кубинската революция и баридаката е по-бохемска, със знамена, флагове..
Ревюционери, млади талатливи хора, теми от ежедневието ни дори, един дързък прочит – всичко това е „Лукчо“, който ние не бихме пропуснали да гледаме пак! Направете го и вие.
- Спектакълът е подходящ за деца над 7 години и е реализиран с финансовата подкрепа на Министерството на културата.
